ПРИСЪДА

Един ден завели при халиф Харун ал Рашид човек, обвинен, че е убил най-добрия си приятел. Стражата го хвърлила в краката на халифа и зачакала присъдата с извадени ятагани.

Човекът застанал на колене и се вгледал пред себе си в една точка с безумен поглед. Тик играел по лицето му като мъртво вълнение, идващо от тъмните дълбини на душата.

-          Безумецо! – провикнал се владетелят с гръмовен глас – Защо уби най-добрият си приятел! Израстнали сте заедно, живеете къща до къща. Много пъти си преспивал в дома му, както и той в твоя. Хляб, сълзи и радости сте делили! Та той ти бе като брат, познаваше те най-добре от всички!

-          Точно затова го убих, господарю – защото ме познаваше прекалено добре – отвърнал едва чуто човека. – Той знаеше всичко за мен – и доброто, и лошото! Знаеше всички мои тайни!

-          И какво от това?! Да не би да те е предал? Да ги е издал пред друг човек?

-          Не, господарю. Но можеше!

Свъсил вежди Харун ал Рашид, погледът му като меч посичал престъпника. Замислил се за момент и после разпоредил:

-          Смъртта ти ще бъде малко наказание за стореното. Затова ще живееш, но ще изпиташ тежестта на това да пазиш тайните на хората. Ще ти бъде изтръгнат езикът и избодени очите! Всеки, който има тайни за споделяне, но го е страх да се довери на близки и приятели ще идва при теб и ще ти ги казва. Те ще пълнят кладенеца на грешната ти душа, ще затлачват ума ти. И когато човешките тайни те препълнят, ти не ще можеш да ги споделиш с никой, защото няма да имаш език. Няма и да знаеш кой какво е споделил с теб, защото ще бъдеш сляп. Наказанието ти ще е да бъдеш удавен от тайните на другите! Аз казах!