КАКВО СЪНУВАТ...

Край града беше отседнал Абдуллах Убайда, писар на халифа и много добър приятел на Учителя Антарах. Беше разпънал шатрата си в пясъците от подветрената страна на една скала. Сякаш бяла птица, кацнала сред жарта на пустинята близо до реката и търсеща от Майката на всички потоци утоляване на жаждата и закрила...

Стигнахме малко преди обяд, когато пещта на Сахара започваше да се открехва. Наближихме бавно памучните дипли на везирската палатка. Никъде не се забелязваше и най-малкото раздвижване. Само табор тънкокраки арабски атове лениво потропваше с опашки и копита под разпънатата за тях тента недалеч от стопаните си.

Почти на входа на шатрата едва не се спънахме в тялото на тъмен абисинец с жигосано от робска тагма чело. Беше заспал блажено и в съня си се усмихваше. Лицето му беше безметежно и умиротворено. Учителят постави пръст пред устните си и прошепна:

-          Как мислиш, какво сънува роба?

-          Може би това, което му липсва най-много – свободата! - отвърнах му шепнешком и аз.

-          Да, робът сънува свобода! – после ми махна с ръка да го последвам вътре.

Отметна дантелата, която закриваше входа и влезе.

А вътре, в средата на шатрата и под балдахин от фин памук и коприна са беше изтегнал писаря на халифа – Абдуллах Убайда. Двама здрави етиопци, голи до кръста размахваха край леглото огромни ветрила и разклащаха примрелият въздух.

Везирът беше огромен – към два метра и сигурно поне 150 килограма тежък. Спеше по гръб. На месестото му, бледо лице бе изписан панически ужас. Ръцете му бяха върху гърдите и с длани, нагънати в юмруци като самуни хляб. Възглавниците, разпръснати около главата му, заедно с намачканите завивки образуваха неспокойно бяло море от тревога.

Учителя Антарах посочи с брада към него и попита шепнешком:

-          А какво сънува везира?

-          Не знам учителю какво точно, но със сигурност е кошмар!

-          Запомни – РОБЪТ СЪНУВА СВОБОДА, А ГОСПОДАРЯ – ЧЕ ДАВА СВОБОДА НА РОБИТЕ!