Попитах веднъж:
-
Учителю, защо човек
забравя? Защо сме наказани да разпиляваме спомени, чувства, изживени мигове,
срещи и хора?!
Той замълча няколко мига и после с усмивка започна:
-
Човек е пътник,
пилигрим по пътищата на живота. Още преди да е проходил на краката си, той вече
пътува и опознава света около себе си. И като всеки пътешественик, той тръгва
на път с една торба багаж. Родителите му слагат в тази пътна чанта здраве и
любов. Приятелите, учителите, прочетените книги също пълнят в нея спомени,
знания, чувства. Аллах притуря и той багаж – вяра и милосърдие. Самият човек по
време на странстванията си постоянно добавя случки, мисли и чувства. Идва
момент, в който товарът става непоносимо тежък. И напъваш мишци, превиваш
кръст, започваш да чувстваш живота като тегоба. Багажът ти те принуждава или да
спреш на едно място, за да се заровиш в миналото и пясъците на спомените си.
Или да продължиш напред, като започнеш да изхвърляш от торбата частица по
частица, парче по парче от събираното от теб цял живот. Вадиш едно – притуряш друго.
Но продължаваш напред! Ето затова забравят хората!
-
Но така ние губим
много скъпоценни мигове, изживявания, чувства, които могат в бъдеще да ни
потрябват!
-
Така е, но не съвсем! Всяка
книга е товар от спомени, които не могат да бъдат изгубени! Всяка изречена
дума, споделено чувство е прехвърлен товар! Багажът, който си разпилял по пътя
може да е взет от някой друг, идващ след теб. Просто го потърси в хората и
предметите край теб. Което е изгубено може да бъде и намерено !
Няма коментари:
Публикуване на коментар