В Кайро живееше един беден, но честен човек. Препитаваше се
като превозваше с мулето си различни товари за хората. От делви с вино и зърно
до топове плат – всички го търсеха за кирия! Защото знаеха, че могат да поверят
стоката си на Честният Али. Имаха му пълно доверие и той си го беше заслужил с
труда. Ден след ден Али Мулетаря превозваше чуждото имане и нито за миг не се
поблазни да отсипе крина жито, да отпие чаша вино или да си отреже парче плат,
дори само за кърпа за главата. Слабата му фигура можеше да бъде забелязана да
крачи пред дръгливо магаре по всякое време на денонощието и в произволна точка
на града...
Обикаляше човека мълчаливо и гледаше как другите около него
чрез лъжи, измами и кражби трупаха състояния, замогваха се. Или пък биваха
ограбвани, съсипвани, разорявани. Дъвчеше клисав хляб в движение, а в същото
време превозваше деликатеси и храни, от мириса на които стомаха му затракваше
като воденичено колело на сухо. Приятелите и съседите му постоянно го укоряваха
и взимаха на подбив, че през живота си дори едно копче не е откраднал. Че всеки
краде и това отдавна не е чак такъв грях.
Слушаше ги Али и премисляше. Умуваше дали си струва да
присвои нещо. И най–важното – дали ще му стиска!
Един ден най-накрая
реши да открадне! И понеже си представяше как би се чувствал той самия ако
откраднат от него, реши да свие нещо, което не е собственост на човек. Нещо,
което няма да натъжи и разплаче някой и загубата му не би застрашила живота на
никого.
Нещо, което е непотребно за никого! Нещо като камъкът с
който подпираха денем входната врата на джамията!
Три дни преди кражбата Али посещаваше всяка молитва и
молеше Аллах да му прости греха.
На четвъртата сутрин рано призори мина покрай открехнатата
дървена порта на джамията, огледа се като сурикат наляво – надясно и
бързо-бързо пъхна големият бял камък в предварително приготвения за целта
зеблен чувал. После вързопа метна на самара на мулето си и потегли към дома.
Стигна в къщи с първите лъчи, пробягали по изумрудените води
на Нил. И само искрите, разпиляни от тях в крайбрежните локви видяха как
Честният Али се превърна в Али Крадеца!
Отначало скри камъка в обора на магарето и го затрупа с
тръст и слама. Избърса ръце в дрехите си и с треперещи от напрежение и страх
крака влезе в къщи. Приседна на рогозката на пода, опната пред миндера на който
спеше. Студена пот го обливаше и се стичаше на вади по гърба. Втресе го!
Изведнъж си представи, че заптиите чукат по вратата му! Представи си, че им
отваря, а те го срещат с думите:
”Ти ли си Али Крадеца?”.
А той им отговаря с пресъхнало гърло:
„Не – аз съм Али Мулетаря!”
„Така ли?! Виж ти, а пък ни казаха, че си откраднал камъка
от джамията!”
„Нищо не съм крал, ага!”
„Добре, а какво си скрил в обора, под сламата?”...
Скочи уплашено на крака и побърза да отиде при дългоухия си
съучастник. С трескави движения изрови камъка и побърза да го скрие в самара на
животното, облегнат на кирпичената стена. Отгоре метна небрежно зебления чувал.
След което поуспокоен се прибра в дома си.
Но спокойствието му продължи само няколко минути – докато
бе нарушено от чаткането на копитата на преминаващ по улицата кон. Той отново
си представи заптиите пред вратата:
„Добър ден. Ти ли си Али Крадеца?!”
„Не! Не съм!”
„А какво си скрил в самара на магарето?”...
„Боже, и там ще го намерят! Трябва да го скрия на друго
място!”
Така Али Мулетаря цял ден трескаво местеше и криеше
тежкият, бял камък, откраднат от джамията. И с всяко преместване парчето скала
ставаше все по-тежко и по-студено. Накрая деня превали, слънцето се зарови в
пясъците на запад от Кайро и нощта влезе във владенията си от веднъж.
Крадеца Али едва изтрая тишината и съня да омотаят града в
тъмните си калчища. Бързо – бързо пъхна камъка обратно в зебления чувал, метна
го на гърба на магарето си, взе една лопата и пое като привидение по пустите
улици.
Двамата с животното се прокраднаха до стените на храма,
едва дишащи от страх и напрежение.
Току до оградата, откъм задната стена на джамията Али
изкопа за секунди плитка дупка. После в нея изтърколи от чувала проклетия камък
и с бързи, припряни движения го погреба под тънък слой пясък и жълта пръст.
Накрая се метна на магарето си и като преследван от Шейтана
препусна към дома...
След този ден приятелите на Али Мулетаря когато отвореха
приказка за това, че е прекалено честен и никога през живота си не е крал, го
караха само засрамено да привежда глава и да се усмихва виновно под мустак.
Той повече никога не си и помисли да открадне.
И вече на стари години призна прегрешението си пред
роднините.
Та от там идва и приказката:
„Не те бива дори камък да заровиш!”
Което всъщност означава, че не ставаш за крадец!
Няма коментари:
Публикуване на коментар