ЛЕГЕНДА ЗА УД И АБЛА

Легендата за плачещата върба – Абла и арабският музикален инструмент – Уд.

1.

Някога в пустинята между Наджит и Петра живеело племе от рода Бану. Номади с шоколадова кожа, стройни снаги и буен нрав. Заради свирепият си характер постоянно нахлували в сърцето на Арабската пустиня, нападали кервани и поселища. Плячкосвали наред! При безчинствата си убивали всички мъже, без значение на възрастта и поробвали жените. Предводител на клана Бану бил Муад бен Моавия – жесток и коварен човек, на който ятагана му никога не хващал ръжда. 

Един ден недалеч от скалите на Петра, на ден път от римският гарнизон, охраняващ града и прохода, бандата на бен Моавия настигнала керван. И както си му е реда изклала до крак търговците, прибрала товарите и поробила жените. Но сред жените имало една нубийка, с антрацитено черна кожа, гъста и дълга коса, нежни устни и поглед, който прогарял сърцето и замайвал ума. Била веща в благовонните масла и използването им за лекуване, мазане и разтриване. 

Влюбил се в нея от пръв поглед Муад бен Моавия и я пожелал. И след като я пожелал, забравил за плячки, убийства. Така година време. А пустинята забравила страховития му крясък и светкавицата на размахания му ятаган. Копитата на камилата му прораснали, спътниците му се кротнали край жени и деца. И само погледите им с омраза следели как лъва Муад се превръщал в домашно котенце пред погледа и в ръцете на нубийката. 

Още по – голяма омраза тлеела в сърцата на многобройните жени на бен Моавия. Защото той вече нямал очи за тях, не ги забелязвал и отхвърлял ласките им. И ако ненавистта можеше да изкове остриета, то тяхната бе достатъчна за въоръжаването на цял легион! И ако злобата можеше огън да разпали, тяхната щеше да изпепели земята по която стъпва Нубийката!

Но изтекла близо година и времето за разплата дошло. Робинята забременяла! Изтъркаляли се месеците, които наливали тежест в корема на наложницата и през една хладна нощ тя родила. В шатрата била сама с още една робина, попаднала в плен заедно с нея край Петра. Никоя друга жена от клана не искала да помогне при израждането. Нещо повече – много от тях с удоволствие биха задушили и детето, и майката, стига да не бил страха от бен Моавия!

Когато отрочето проплакало, вътре веднага нахлул бащата за да види наследника си. Защото бил сигурен, че ще е момче! Дотогава другите му жени го дарявали само с момичета! Поел го от ръцете на акушерката, разгънал пелените и погледнал в тях. А там лежало голото телце на чернокожо момче, покрито с бели петна мас и тъмни рубинени отблясъци от кръв. Едва не го изтървал бащата и изкрещял:

- Но то е черно като Шейтан!

- Ако не си забелязал и аз също съм чернокожа – немощно и с усмивка му отвърнала майката.

Муад бен Моавия продължил да отстъпва заднишком към изхода и да гледа безумно гърчещото се тяло на отрочето си. Преди да напусне шатрата той изкрещял:

- Това дете не е мое! Това е дяволско изчадие! До сутринта да ви няма, защото иначе... – изхвръкнал навън през платнището и само пустинята чула края на заплахата му.

Криво-ляво, все още замаяна и слаба от раждането и с бедра, напоени в кръв, нубийката и акушерката събрали в една бохча малко дрехи. Взели мех с вода и напуснали племето Бану.

Двете жени с бебето поели с несигурни крачки на юг, към Червено море, към Нубия. Към свободата и избавлението си. И само пустинни лисици ги изпратили и съпроводили, опиянени от острият мирис на кръв и слабост...

2.

Минали двадесет години. Муад бен Моавия остарял. Времето с острото си рало разорало бръчки по лицето му. Пустинните бури посипали с пясък очите и зрението му отслабнало. Част от заграбеното през годините сребро се просмукало през дланите и тялото, и обагрило слепоочията му. Бил богат и все още уважаван предводител на клана Бану. И като че ли всичко Аллах му бил дал – ала тежък товар притискал прегърбените му плещи. Нямал наследник! Имал единадесет живи деца и всичките момичета. Най-големите отдавна били задомени, имали съпрузи и деца. Но и техните отрочета били момичета! 

Знаел Муад бен Моавия – това било наказанието от Всевишния за прокуждането и навярно смъртта на Нубийката и сина им!

Най-малката му дъщеря била едва на петнадесет години. Тя била неговата слабост и утеха. С очи като въгленчета и усмивка, която те обезоръжава, Абла “вършеела” сред пустинята като нежен самум, вихър от радост и детско безгрижие. И макар тялото и вече да губело резките очертания и непохватност, за бен Муавия тя все още била дете, беззащитно птиче с пух по крилата. Той я глезел, а тя с детската си ръка стискала коравото му сърце и го владеела.

Един ден Муад бен Моавия решил да я вземе със себе си на пазара в Наджит...

Ако някой е ходил в Наджит със сигурност е минал и по прашните улички на пазара му. В добрите времена сергиите бяха стотици, хората – хиляди от цял свят, а стоките безброй...

В дъното на пазара, прислонен край градския дувар понякога излагаше стоката си Уалид Черният или както всички му викаха – Уд. На 15 години беше станал майстор на музикални инструменти, а на 20 вече беше най – добрия сред пясъците на Арабия. Окарините му бяха с душата и гласа на славей. Цафарите пееха и разказваха легенди от древни времена. Леки тръстикови наи изплитаха воали от звук, а пъстри дарбуки отмерваха ритъма на сърцето, което влага музиканта. Уалид обаче най-много се гордееше със своите четириструнни барбати. Веднъж беше зърнал един на гърба на персийски търговец и оттогава го плени изяществото на формата на инструмента. Майсторът не знаеше какви звуци ражда в дървената си утроба барбата. Не знаеше от какъв материал е направен и по какъв тертип. Но това не го спря да го изработи. Даде луди пари за палисандрово дърво и абанос, от които направи тялото. Ключовете, разположени на върха на тънкия като лебедова шия гриф изработи от слонова кост. Четирите струни, по които леко и нежно пробягвали пръстите му били от истинска хотанска коприна. А пък звуците, които изтръгваше бяха направо неземни!..

В деня, в който Муад бен Моавия, дъщеря му Абла и тяхната свита се появиха на тържището, Уалид също беше изнесъл сергията си и поседнал на един камък свиреше на своя барбат. Мелодията му като бързотечна вода извираше изпод дългите му черни пръсти, подскачаше на поточета от акорди и се стичаше по прашните улици на пазара. Изсушената арабска земя и зажаднелите души на хората попиваха музиката на уста Уалид.

И няма нищо случайно или чудно, че свитата на бен Моавия се спряла, както и още много други хора, пред чернокожият майстор, разкриващ сърцето и таланта си. Заслушала се и Абла във вълшебните звуци, а после се загубила в тъмните, искрящи дълбини в очите на майстора. Уалид също открил своето вдъхновение в тънкото, стройно създание с вежди като крила на лястовица и млечно бяла кожа. Любовта между двамата се възпламенила като гръцки огън и нищо вече не било способно да я угаси...

Муад бен Моавия, като врял и кипял мъж усетил веднага каква е работата и още на следващия ден разпоредил свитата му да се прибира обратно в пустинята. Не искал на времето черно дете, сега още по малко бил съгласен на чернокож зет. 

Той останал сам в Наджит за да довърши делата си, а малката му дъщеря, заедно с придружителите им поела на север и навътре сред червеникавите пясъци на Арабската пустиня. Няколко дни по-късно обаче Ахмад, племенник и водач на кервана влетял пребледнял и задъхан в шатрата на бен Моавия:

- Чичо, Абла я няма! Избяга една нощ и не можем да я открием!

И се проснал в краката на вожда и роднината си.

Побеснял Муад. В душата му пустинния лъв се пробудил и той се метнал на гърба на коня си и препуснал да търси най – малката си дъщеря. На излизане от Наджит минал покрай тържището и се огледал за уста Уалид. Сергията му обаче я нямало. Над застоялия въздух не се чували трелите на инструментите му. Попитал търговци от пазара и те му отговорили, че от дни не се е появявал.

Продължил на север заедно с племеника си. Двамата се насочили към един загиващ оазис, разположен на половин ден път от града и от морето навътре, близо до стария път за Мека. Пясъците били замели реката от стъпки, насипвали и покривали като със златист саван излинели треви и порутени заслони, настъпвали неумолимо към сърцето на оазиса. Водата и дърветата около нея все още давали отпор, но губели постепенно битката със самумите и сушата. Ракитак и ниски върби скривали езеро със студена, изворна вода.

А там, забравили за хора и природа, откъснали се от времето и отдадени единствено на себе си, Абла и Уалид утолявали жаждата си един с друг.

Когато ги открил Муад бен Моавия бил изненадан от огромната промяна в дъщеря си. Преди дни се бил разделил с дете на прага на зрелостта, а сега пред него се изправила жена, готова да се бори за любимия си. И понеже Абла познавала много добре баща си, с тяло застанала пред Уалид, опитвайки се да го предпази от необуздания бяс на родителя си. 

Не успяла!

Вожда на Ал Бану, пустинния лъв и свиреп грабител не се спирал пред нищо. Изтръгнал от ръцете на дъщеря си зашеметения майстор. Метнал на врата му клуп на въже и го закачил за седлото на коня си. После препуснал в бесен галоп покрай езерото. От натиска на възела вратът на момъка се прекършил като сламка и той издъхнал още преди тялото му да рухне на земята. Ахмат препуснал по него в опит да го усмири. Зад тях се чул нечовешкия писък на Абла.

Момичето невярващо гледало в чучелото, което се премятало подир опашката на бащиния кон и което допреди минута било съсредоточие на целият свят за нея. После с все така изцъклен поглед заотстъпвало несигурно назад. 

Абла навлязла бавно в студената вода на езерото, която я придърпвала алчно в лоното си, а сълзите и го подсолявали и заквасвали с мъка и безутешна скръб...

Когато най-накрая Муад бен Моавия укротил беса си от дъщеря му нямало и следа. Само на повърхността на езерото плавал тънък кашмирен шал, забулващ доскоро гарвановочерните и коси. Провесил тялото на Уалид на една върба край езерото и поел към убежището си. Към своето скривалище от света, който не разбирал. Към племето и стана си...

3.

Минал повече от месец. Една привечер в шатрата на състарения, немощен и съсипан Муад бен Моавия прекрачила забулена в бурнус сянка. Домакинът повдигнал очи:

- Кой си ти, страннико? Какво дириш в дома ми?

- Имаше време, когато си мислех, че този дом е и мой – познат и забравен глас го стреснал. 

Странникът отметнал качулката на бурнуса и пред него застанала прокудената му съпруга, Нубийката. Бен Моавия несигурно се надигнал от стола си и с треперещ глас отвърнал:

- Ти ?!

- Да, аз съм, проклетнико. Излез навън да чуеш гласа на сина, от който се отрече и който уби!...

През плътните завеси на шатрата се промъкнали звуците на плачещ барбат, разказващ историята на една убита любов. Муад бен Моавия доловил тихата песен на майстор Уалид, която беше чул на пазара в Наджит. Разтреперал се и прекрачил навън. Надежда се прокраднала в душата му. Надежда, че всичко е било кошмар, и че Абла и Уалид са живи...

Отвън обаче, провесени на една върлина се полюшвали кости. Костите на майстор Уд, привързани една за друга, оглозгани и шлифовани от вятъра, обмазани с маслата и сълзите на майка му, гладки като копринени струни. Вечерният повей от сърцето на Арабската пустиня се запромъквал между тях, галел ги и разказвал историята на Абла и Уалид!

А на стотици километри от там, край едно езеро, млада плачеща върба се полюшвала в ритъма на уда и ронела сълзи..... 

ЗА ОТВОРЕНИТЕ ВРАТИ...

    Моят Учител водеше, честно казано, странен живот. Домът му бе просторен и светъл, чист, уютен, ала скромно обзаведен. Който е посещавал Кайро знае, че там прозорците и вратите са изключително само от северната страна, като отворите в стените са миниатюрни, почти като амбразури. Вратите се залостваха денем и нощем, особено в арабския квартал, а прозорците се отваряха само през нощта за да пропуснат хладният свеж нощен въздух.

    Да, обаче къщата на Учителя имаше прозорци от всички страни. А те и входната му врата бяха денонощно отворени. Не разбирах тази негова странност и един ден не се стърпях:

    -  Учителю  - попитах го аз. – Защо постоянно е отворен дома ти? Не те ли е страх от крадци? И защо си отворил прозорци на всички стени на къщата си?

   Той пристъпи няколко крачки и се облегна на рамката на вратата:

    -  Пустинните хора – туарегите, строят своите колиби без врати. Отворът през който влизат закриват с най-пъстрият и хубав плат, който имат, за да се вижда от далече. Защото знаят, че отворения дом в пустинята е като оазис, където пътника може да намери вода, храна, подслон и защита. Тежките порти, резетата и катинарите са изобретение на уседналите хора. Те предпазват домакина от останалия свят и света от страхливият градски човек. Те превръщат духовния човек в къртица, която рие своя дом и крие в него лъскавите си скъпоценности. Те са символ на страха на човека от останалите и от света... Ето защо вратата ми е винаги отворена. Не се страхувам дори от враговете си и всеки е добре дошъл в дома ми. А че някой може да ме окраде – нищо ценно нямам в къщата си. Моите скъпоценности са тук и тук – Учителя посочи с ръка към сърцето и главата си. – Никой не може да ми ги отнеме, ако аз сам не позволя това!

    Не се сдържах и отново повторих част от въпроса си:

    -  Добре, а защо имаш прозорци навсякъде?

  -  Света има четири посоки. И това което се случва на Изток касае и Севера, и Запада, и Юга. Искам да държа под око всички посоки в света и затова прозорците ми гледат към тях!

И се разсмя почти беззвучно…

ЗА ПОСОКАТА НА ПЛАВАНЕ...

Един ден бяхме седнали с Учителя Антарах на каменния пристан в предградията на Кайро и гледахме как рибарите, накацали по брега като същински пъстри ибиси мятаха своите такъми в изумрудените води на Нил. От време на време се случваше някой от тях да извади над водата и да улови с плетено кепче сребролюспест нилски костур и под радостните възгласи на останалите да изпъчи самодоволно гърди. Възклицанията на рибарите бързо стихваха, за да продължат наум своите заклинания, магии, молитви и дори клетви към божества, природа и хлъзгавите обитатели на Бащата на всички реки. Тогава попитах, повлиян от хекатомбата на реката, взимана от хората:

-                Учителю, рибите през голяма част от живота си плуват срещу течението. Трябва ли и ние хората да се борим с бързеите в живота си или да се оставим на потока му?

Учителя се засмя, вдъхна от нажежения, влажен въздух над реката и без да поглежда към мен започна:

-                Край изворите на Нил живее племето луа. То разказва следната притча за рибата мбута или нилски костур. Великата река води началото си от огромно море, далече-далече на юг. Ние го наричаме Укереве, луа – Нянза, а европейците – Виктория. Водите му стремглаво изтичат от коритото, проправят си път през скали и прагове, и разбити на каймак потичат на север за да дадат началото на Бели Нил. Заради именно тези водопади, превръщащи потока в бяла пяна, хората са нарекли така притока. В езерото най-страшния хищник сред рибите е костура. Цар и повелител на езерото и праговете. Та веднъж между праговете се срещнали в реката два чернооки костура. Единият плувал по течението, а другият срещу него. „Хей, приятелю, защо се мъчиш да пребориш стихията. Отпусни се по течението и да заплуваме заедно надолу!”- изпърхал с хриле единия. „Не, приятелю, животът ни е даден за това – да се борим с препятствията и бързеите му. Ела ти с мен!”. Но двата нилски костура така и не се разбрали помежду си и всеки продължил по избрания път. Няколко километра по течението едната риба попаднала във водовъртежа, предшестващ един от големите прагове. Въпреки упоритата си борба по бързеите, костурът бил запратен с огромна сила и свирепост върху острите камъни десетки метри по-долу. Ударът пречупил гръбнака му и той агонизиращо се насочил към плитчините. А там жени от племето луа перяли дрехите си. Умиращата риба изплувала по гръб до краката на жената на вожда. А тя с благодарност към речните богове приела дарът им и го изчистила и осолила. По същото време нагоре по реката, в самото и начало, там, където се разкъсвал водния кожух и потичал на север, мъжът и заедно с други луа ловували. Самоувереният нилски костур, преборил се с шеметното течение плувал лениво близо до повърхността. Така и не разбрал кога копието на вожда го пронизало. Опитала се рибата да се скрие надолу, към дъното, но ловецът умело отпускал и навивал въжето в края на копието и накрая костура се предал.

Вечерта двата нилски костура, един до друг къкрели върху бавния огън в колибата на вожда и жена му.

-                Учителю, - промълвих объркано – не разбрах поуката от историята.

Учителят Антарах се усмихна на недоумението ми и каза:

-                В живота поуки няма. Началото и края са еднакви за всички хора. Само че всеки избира пътя, по който да върви между раждането и смъртта!

ЗА МЪДРОСТТА...

Попитах веднъж Учителя Антарах:

-          Учителю, как да постигна мъдрост в живота?!

Той ме погледна дяволито, поглади брадата си и отговори:

-          Мъдростта е като златото на фараона.

И започна приказката си:

-          Някога в Долен Египет управлявал дълги години мъдър владетел. Данъците, които събирал били ниски, строил пътища и храмове. През управлението си нито веднъж не извадил меч. Хората му били благодарни за мира и спокойствието, което царяло в Египет. Живеели кой повече, кой по-малко добре, нямало гладни и несретни. Дори просяците изчезнали от улиците. Може да се каже, че управлението му било „златен век” и за търговията, и за занаятите и за науката. Но като всеки смъртен, един ден и фараона се споминал. Преди обаче да се представи пред боговете си накарал писара да запамети на папирус завещанието му: „Богатството, което натрупах благодарение на хората на тази страна е зарито в земята на Египет. Който го търси със сигурност ще го намери, ала ако мисли за него, то ще потъва още по – дълбоко в пясъците и ще се скрива! Намерете го, деца!...”. След което издъхнал. Наследниците му отдавна мечтаели за съкровищата, скрити в подземията на хазната! След половин век на мир и благоденствие баща им би трябвало да е натрупал несметно богатство! Какво било разочарованието им обаче, когато в каменното хранилище открили само празни рафтове и дълго наслоявана прах! Видно било, че от много години в подвала не е влизал и един товар с жълтици! Имало само една плоча, на която фараонът бил изписал: „ Най-голямото богатство, което притежавам е в три съда – първият ми бе даден от Изида и съдържа здравето ми. Вторият получих от родителите и учителите си – в него е мъдростта. А третия ми бе поднесен от народа и е пълен с тяхната благодарност! Този, последният, е и моето наследство за вас, деца! Пазете го и прибавяйте в него!...”. Обаче синовете му не можели да повярват, че най-богатото царство в света няма и една жълтица в хазната си. Решили, че баща им е заровил някъде имането си. Започнали да копаят и да търсят. Година след година. Египет западал. Данъците растяли, недоволството на хората – също. Накрая народа не издържал на тегобите и се вдигнал на бунт. Една нощ в двореца нахлули гладни и дрипави хора с вили и сърпове, помели стражата и нахлули в покоите на новият фараон и неговите братя. Избили ги с цялото им домочадие...

Учителя отпи бавно от чая и замълча за момент. После се усмихна и продължи:

-          На оня свят бащата посрещнал синовете си ядосан и нещастен. А те като чакали се нахвърлили срещу него: „Къде скри имането си! Къде е наследството ни? Търсехме го постоянно, но не го откривахме! Ти ни погуби!”. Навел глава бащата и промълвил: „ Наистина ви погубих! Надцених способностите ви! Никога не е имало богатство в хазната ми. Защото пълната хазна означава празни стомаси и бедност за хората!  Създадох ви и се грижих с любов за вас да бъдете здрави, просветени, благородни. Ето първият безценнен товар, който ви дадох!  Управлявах справедливо в мир и мисля, че заслужих любовта на народа си. Тази любов и признателност беше второто съкровище, което получихте от мен! Третото богатство, което желаех да получите беше мъдростта. Но за това наследство трябваше да се потрудите. Защото не беше злато, безценни диаманти, сребро или скъпи подправки, които да получите наготово. Наследството беше мъдростта да управлявате богата държава, а не да властвате над бедна и угнетена страна! То беше мъдростта, която постигнах благодарение на хората и страната. Него исках да ви предам! Да търсите мъдростта постоянно, но нито за миг дори и да не си помисляте, че сте я постигнали!”...

Замислих се, но не бях доволен от отговора на Учителя:

-          И все пак, как да постигна мъдростта?

-          Надявам се една сутрин да се събудиш със знанието, че си постигнал мъдростта!

После стана, приглади галабията към тялото си и тръгна на някъде. Когато ме подмина подхвърли през рамо:

-          И се надявам, същата вечер да разбереш, че си още далеч от истинската мъдрост!...

РУШИТЕЛИ НА ХРАМА

Няколко дни след сблъсъка с молла Усама Учителя бе мълчалив, вглъбен, препускаше като буреносен облак, подгонен от северните ветрове. Мълчеше постоянно, което ме принуждаваше и аз да мълча, и да се плъзгам около него като полудневна сянка. Само очите му святкаха, сякаш закалена византийска стомана. Накрая един предиобед проговори с насеченият си, хриплив глас. Бяхме приседнали на миндера в дома му, когато започна:

-          Виждаш ли, сине, колко безсмислена злоба има по света! Някакъв новопосветен ходжа – праведник насъсква людете срещу съседите и приятелите им. В коптската църква друг някой чернокапец върши същото с друга част от хората! Все в името на Аллах. Или Бог. И не осъзнават, че рушат храма на Всевишния, приютил душите на всички ни! Погледни дома ми – Храма на човешката вяра е като моята къща, като твоята къща, като къщата на всеки един човек... Четири стени, поддържащи покрив. И с изрязани в тях врати и прозорци. Тези стени ни отделят от животинското, дават ни топлина и сигурност. Те са убежища не само за телата, но и за душите ни! Тази от север е съградена от варвари – многобожници, от техните чисто човешки вярвания, обичаи и морал. Източната са иззидали с камъните на тяхната си вяра и слепили с хоросана на техният си морал китайци, индийци, монголи, авари... Западният дувар е от сивия гранит на римската история и белия мрамор на християнската вяра. На нас се пада честта и задължението да съградим южната стена на дома ни с нашите обичай, морал и вяра. Това са темелите, върху които е разположен Храма на човешката душа, на човечността и любовта. Всевишният, без значение как го наричат, е прострял над този Храм своята десница и благословия като покрив. И няма значение как и в коя посока разполагаме вратата и прозорците, защото всички гледат навън, към света, към Бога!

Учителят Антарах замълча за миг, но после продължи по-тихо, ала още по-ядно:

-          И се появяват някакви, които се опитват да накарат южната стена да воюва и да събори западната! Северната пък се нахвърля на източната с нечовешка злоба. Представи си, ако стените в дома ти започнат да враждуват помежду си. Рано или късно темелите на къщата ще рухнат! А рухнат ли основите вече няма какво да крепи свода на божественото благоволение и защита! Тогава той ще се стовари върху ни за да въздаде справедливост! Сам можеш да се досетиш каква ще е!... 

ЗА ИЗВИНЕНИЕТО И ПРОШКАТА

Един ден бяхме седнали до реката с Учителя. Гледахме как ято хлапета подскачаха в плитчините голи, пръскаха се с вода и като розови патета цамбуркаха в мътните води на Нил. По-големите и по-смели влизаха навътре в дълбокото. Едно от тях пък търсеше внимателно брод, свило на бохча върху главата дрехите си.

Явно гледката забавляваше Учителя, защото мека усмивка се бе разляла по лицето и като четчица на невидим художник заглаждаше бръчиците в ъгълчетата на очите и устните му. Обърна се развеселен към мен:

-          Като гледам тези деца се сещам за една приказка. Живеел преди години един груб и лош човек. Обиждал и наранявал всички около себе си. Близки, роднини, познати. Семейството си дори! Намразили го всички! Но една ранна пролет се случило така, че разливът на Нил бил особено голям и разрушил част от домовете, които се намирали близо до реката. Един от тях бил и този на нашия човек. Мътните кални води съборили кирпичената стена на къщата, завъртели се около героят на приказката ни и го отнесли заедно с покъщнината. За секунди той се озовал в средата на подивялата водна стихия. Главата му ту потъвала, ту се издигала над повърхността. Поемал дрипав въздух и отново тръгвал към дъното. И когато си мислел, че му е дошло времето да се представи пред Аллах, една кокалеста ръка го сграбчила за дрехите и го издърпала над водата. С чуждата помощ успял да се хване за клоните на изтръгнато от стихията дърво. Огледал се и видял, че край него впил ръце и нокти в дънера, плува старец. Познавал го бегло и само му кимнал с глава за благодарност. След като преминал първоначалният талог на наводнението, водите на Нил се поуспокоили, изтласкали крушенците към средата на реката и лениво ги повлекли по течението. Огледал се нашият човек към брега. Забелязал огромна тълпа да подтичва и да крещи. Провикнал се и той „Помощ!”. Крясъкът му явно стигнал до хората и те го разпознали, защото в миг се смълчали. После един по един или на групи започнали да се разотиват. Накрая на брега останали само тримата му сина и съпругата му. Човекът бил отчаян! Нима хората го мразят толкова много?!  После с надежда впил поглед в наследниците си. Най-големият му син подтичвал напред назад и безпомощно се оглеждал за брод, плитчина – но такива нямало! Средният нагазил до пояс в мътилката край брега, но като усетил ударите на разбеснялата се вода се върнал обратно. Най-малкият обаче привързал единият край на въже около кръста си, подхвърлил другият на братята си и без да се замисля скочил реката. Аллах бил милостив и позволил на синовете му да го спасят заедно със стареца от стихията. Вече на брега, приседнали изнемощели един до друг и завити с одеала, възрастният промълвил: „Твоята грубост и злоба са като мътната река, която ни отнесе! Хората, които отказаха помощта си не могат да ти простят за това, че си ги обиждал и наранявал! Но идва миг в живота, когато случайността ти разкрива твоята същност. Тази случайност бях аз, когато ти помогнах да се хванеш за дънера. Тогава ти разбра, че има моменти, когато човек се нуждае от помощта на другите! Действията на големия ти син са като извинение, защото извинението е търсене на брод през мътилката на обидата! Понякога то обаче е недостатъчно! Като в случая. Средният ти син се опитва да ти прости, но все още не може, затова и се върна обратно на брега. Най-малкото ти момче обаче вече ти е простило всичко! И най-голямото доказателство за това е че заложи своя живот за твоя!”...

Учителя Антарах замлъкна и се загледа отново в къпещите се деца. Но върху лицето му се върна предишният рисунък на инкрустирана стомана.

Не издържах и го попитах:

-          Какво стана по-нататък? Взе ли си поука човека?

Мъдрецът само поклати глава:

-          Аллах само знае!

ПРАВОВЕРНИЯТ АЛИ

В Кайро пристигна проповедник. Молла Усама. Кокалест човечец с проскубана прошарена брада и хищен поглед. Започна да проповядва омраза към християните и езичниците. На проповедите му в мечет Амра се събираха все повече и повече хора.

И тъй като с Учителя Антарах посещавахме същия храм, беше неизбежно двамата да не се сблъскат. Един ден в двора на първата джамия в Египет и Африка те се срещнаха. Молла Усама разпалено убеждаваше петдесетина човека в необходимостта от джихад и избиване на неверниците. Въртеше и усукваше ръце като вятърна мелница, но от устата му се сипеше не брашно, а отрова и слюнка. Беше в стихията си!

Учителя се спря за известно време встрани и се заслуша в крясъците на проповедника. Хората наоколо го забелязаха и сякаш по команда се раздалечиха и сториха просека между двамата. Тогава Учителят Антарах с бавна стъпка и наведена като на ядосан бик глава се насочи към проповедника, който междувременно беше замлъкнал. Когато стигна на педя разтояние от моллата спря и насочи стоманения си поглед отгоре надолу къмто Усама. Започна с режеш глас:

-          Искам да ви разкажа една история, която се случи тия дни във Фустат*. Един човечец, да го наречем Али посещавал проповедите на молла Усама. Не бил много заможен, но не бил и съвсем беден. Бил правоверен и въпреки спазването на всички обязаности на Корана смятал, че Аллах не му се отплаща за подчинението и вярата подобаващо. Защото неговият комшия християнин бил по-богат и по-уважаван. Съседът му се казвал също Али ( или Илия), имал шивашка работилница, бил работлив и способен с иглата и конеца, и се замогнал. Но правоверния Али след проповедите на молла Усама разбрал, че причината за това, комшията му да е по-богат е, че е слуга на Шейтана!  Решил да изобличи и накаже неверника. Една вечер, след службата в мечета той тръгнал по улиците на Стария град. Обикалял и повтарял наум сури от Корана. Чакал да се стъмни съвсем и да замлъкне човешката глъчка. Накрая, когато съня и мрака прихлупили къщите, той с бърза крачка се отправил към дома на съседа си. Но преди това минал покрай обора с камили на един търговец. Там загребал от изпражненията на животните в една делва. На пръсти се промъкнал до дувара и къщата на комшията и с ръце започнал да размазва лайната по тях. Клепал и пишел „неверник”, „ гяур”, „шейтан” ... И така до първи петли. След което побързал да отиде до реката да отмие от себе си мръсотията и миризмата на камилската тор. Чист, доволен и омиротворен той се насочил към дома. Когато наближил портата си, видял на улицата омразният си съсед с кофа и баданарка , от която капело вар. Усмихнал се правоверният Али под мустак и се насочил към комшията. Щом го видял, християнина го посрещнал с разтревожен поглед и му казал: „Къде се губиш съседе?! Тази сутрин когато станах и излязох да премета пред дюкяна си видях, че някой мръсник е нацапал с лайна стената на къщата ти. Виках у вас и понеже никой не ми отговори реших да варосам преди да са станали останалите хората в махалата!”. Едва тогава правоверния Али разбрал, че цяла нощ е клепал по собствения си дом!

Тълпата бе замлъкнала. Хората гледаха изпод вежди онемелия молла. Учителят Антарах се обърна на 180 градуса и закрачи с вирната глава и брада. Направи няколко стъпки и подхърли през гърба си:

-          Не мятайте лайна по другите, че могат да паднат и върху вас!

*Фустат – първата столица на арабски Египет. Сега Старият град на Кайро. В него е построен през 642 г. мечета Амра – първият в Египет и в цяла Африка мюсюлмански храм.

ДА ЗАРОВИШ КАМЪК...

В Кайро живееше един беден, но честен човек. Препитаваше се като превозваше с мулето си различни товари за хората. От делви с вино и зърно до топове плат – всички го търсеха за кирия! Защото знаеха, че могат да поверят стоката си на Честният Али. Имаха му пълно доверие и той си го беше заслужил с труда. Ден след ден Али Мулетаря превозваше чуждото имане и нито за миг не се поблазни да отсипе крина жито, да отпие чаша вино или да си отреже парче плат, дори само за кърпа за главата. Слабата му фигура можеше да бъде забелязана да крачи пред дръгливо магаре по всякое време на денонощието и в произволна точка на града...

Обикаляше човека мълчаливо и гледаше как другите около него чрез лъжи, измами и кражби трупаха състояния, замогваха се. Или пък биваха ограбвани, съсипвани, разорявани. Дъвчеше клисав хляб в движение, а в същото време превозваше деликатеси и храни, от мириса на които стомаха му затракваше като воденичено колело на сухо. Приятелите и съседите му постоянно го укоряваха и взимаха на подбив, че през живота си дори едно копче не е откраднал. Че всеки краде и това отдавна не е чак такъв грях.

Слушаше ги Али и премисляше. Умуваше дали си струва да присвои нещо. И най–важното – дали ще му стиска!

 Един ден най-накрая реши да открадне! И понеже си представяше как би се чувствал той самия ако откраднат от него, реши да свие нещо, което не е собственост на човек. Нещо, което няма да натъжи и разплаче някой и загубата му не би застрашила живота на никого.

Нещо, което е непотребно за никого! Нещо като камъкът с който подпираха денем входната врата на джамията!  

Три дни преди кражбата Али посещаваше всяка молитва и молеше Аллах да му прости греха.

На четвъртата сутрин рано призори мина покрай открехнатата дървена порта на джамията, огледа се като сурикат наляво – надясно и бързо-бързо пъхна големият бял камък в предварително приготвения за целта зеблен чувал. После вързопа метна на самара на мулето си и потегли към дома.

Стигна в къщи с първите лъчи, пробягали по изумрудените води на Нил. И само искрите, разпиляни от тях в крайбрежните локви видяха как Честният Али се превърна в Али Крадеца!

Отначало скри камъка в обора на магарето и го затрупа с тръст и слама. Избърса ръце в дрехите си и с треперещи от напрежение и страх крака влезе в къщи. Приседна на рогозката на пода, опната пред миндера на който спеше. Студена пот го обливаше и се стичаше на вади по гърба. Втресе го! Изведнъж си представи, че заптиите чукат по вратата му! Представи си, че им отваря, а те го срещат с думите:

”Ти ли си Али Крадеца?”.

А той им отговаря с пресъхнало гърло:

„Не – аз съм Али Мулетаря!”

„Така ли?! Виж ти, а пък ни казаха, че си откраднал камъка от джамията!”

„Нищо не съм крал, ага!”

„Добре, а какво си скрил в обора, под сламата?”...

Скочи уплашено на крака и побърза да отиде при дългоухия си съучастник. С трескави движения изрови камъка и побърза да го скрие в самара на животното, облегнат на кирпичената стена. Отгоре метна небрежно зебления чувал.

След което поуспокоен се прибра в дома си.

Но спокойствието му продължи само няколко минути – докато бе нарушено от чаткането на копитата на преминаващ по улицата кон. Той отново си представи заптиите пред вратата:

„Добър ден. Ти ли си Али Крадеца?!”

„Не! Не съм!”

„А какво си скрил в самара на магарето?”...

„Боже, и там ще го намерят! Трябва да го скрия на друго място!”

Така Али Мулетаря цял ден трескаво местеше и криеше тежкият, бял камък, откраднат от джамията. И с всяко преместване парчето скала ставаше все по-тежко и по-студено. Накрая деня превали, слънцето се зарови в пясъците на запад от Кайро и нощта влезе във владенията си от веднъж.

Крадеца Али едва изтрая тишината и съня да омотаят града в тъмните си калчища. Бързо – бързо пъхна камъка обратно в зебления чувал, метна го на гърба на магарето си, взе една лопата и пое като привидение по пустите улици.

Двамата с животното се прокраднаха до стените на храма, едва дишащи от страх и напрежение.

Току до оградата, откъм задната стена на джамията Али изкопа за секунди плитка дупка. После в нея изтърколи от чувала проклетия камък и с бързи, припряни движения го погреба под тънък слой пясък и жълта пръст.

Накрая се метна на магарето си и като преследван от Шейтана препусна към дома...

След този ден приятелите на Али Мулетаря когато отвореха приказка за това, че е прекалено честен и никога през живота си не е крал, го караха само засрамено да привежда глава и да се усмихва виновно под мустак.

Той повече никога не си и помисли да открадне.

И вече на стари години призна прегрешението си пред роднините.

Та от там идва и приказката:

„Не те бива дори камък да заровиш!”

Което всъщност означава, че не ставаш за крадец!

ЗА ЦЕНАТА НА НЕЩАТА

   Един ден Учителя Антарах свали пръстенът от безименния пръст на лявата си ръка и ми го подаде с думите:

            - Искам да го продадеш на златарите от чаршията точно за сто жълтици!

            Огледах добре пръстена, а после и Учителя невярващо. Бижуто бе от обикновен пиринч, вярно – масивно, но недобре обработено. Имаше върху шестостенното си лице надпис на арабски, който трудно вече се четеше.

            Поклатих с глава и тръгнах да изпълнявам разпореждането на Учителя.

            Обикалях няколко часа из златарската чаршия. Майсторите вземаха пръстена от ръката ми, хвърляха му един бегъл поглед и после ми се изсмиваха на предявената цена. Един уста дори вдигна ръка срещу мен загдето му губя времето. Накрая се върнах при Учителя Антарах изморен и изцеден. Казах му разочаровано:

-          Не мога да го продам за сто жълтици, Учителю! Той не струва дори една!

Мъдреца взе пръстена от ръката ми, повъртя го между пръстите си и го нахлузи на мястото му. После се усмихна и ми махна с ръка да го последвам.

Преминахме на западния бряг на Нил, в покрайнините на Кайро, където бяха работилниците за алабастър и килимарските школи. Там, сгушена сред останалите сгради, притисната от редица масивни постройки и посипана с фин бял прах, открихме къщичка от червеникава печена глина. На неизмазаната и фасада сухият вятър откъм пустинята поклащаше олющена табела с изрисувани корона, ключ и пръстен. Без дори да намали скоростта си Учителят бутна с рамо притворената външна врата и нахлу вътре. Последвах го притеснено. Когато прекрачих прага над главата ми едно медно звънче пропя. Трябваха ми няколко секунди за да свикна с приглушената тъмнина и сред сенките пред мен да изплува огромното прегърбено тяло на собственика. Стар и древен като, Матусаил с нащърбено от годините лице, коса и брада сякаш киснати дълго време във варница и бездънни – бездънни черни очи. Сварих го тъкмо изправяше цялото си тяло и изпълваше тясното пространство на работилничката си. Същински джин, изпуснат от бутилката! Изпитах усещането, че всеки момент ще се нахвърли срещу натрапниците, каквито бяхме с Учителя. После разпозна водача ми и гръмовният глас отекна:

-          Здравей, приятелю! Заповядай!

Двамата се прегърнаха здраво, като за момент изпитах притеснение за костите на Учителя Антарах. Заприличаха на двама престарели пехливани, опитващи да прекършат взаимно снагите си. След малко обаче хватката им омекна и двамата се отделиха един от друг. Изгледаха се продължително все още с ръце върху раменете си, а усмивката не слизаше от лицата им. После Учителя се извърна към мен и каза:

-          Момче, запознай се с приятеля ми Ариф Абас – най-старият и най-умел златар в Кайро. Също и мой братовчед и спътник по друмите на Арабия и Египет! Побойник и свиреп войн. Един от спътниците на Пророка в хиджрата!

Поклоних се с уважение и страхопочитание.

-          За мен е голяма честа, Ариф ага!

Великана ухилено кимна с глава и ни посочи пръстения диван покрай едната стена, застлян с избеляла черга. Настанихме се с Учителя, а през това време домакина се защура, извади две чаши и чайник с чай от хибискус и мента. Наля ни и коленичи пред нас:

-          Кажи какво те води насам, приятелю.

С ловко движение Учителя изхлузи пръстена от ръката си и му го подаде:

-          Искам да го оцениш Ариф! Колко струва този пръстен като изработка и като стока?!

Златарят го взе в огромната си длан и без дори да го погледне отговори:

-          Изработката и металът му не струват и петаче! Обикновен пиринч и посредствена изработка. Но иначе е безценен! Да не би да го продаваш? И ако го продаваш – за колко? Знаеш, че бих го купил на всяка цена!

Бях изумен – как може да е безценно нещо, което е толкова евтино и некачествено като изработка!

Учителят Антарах усети учудването ми и усмихнато извърна лице към мен:

-          Виждаш ли – цената на нещата е нещо относително. Ако ги приемаш като обикновени вещи, предмети без история и спомени за теб са стока. Стока която трябва да бъде продадена или купена. Заменена за пари или разменена с пари. Това е първоначалната цена. Но и стоката като хората си има собствен живот и история! А тази история може да бъде оценена и купена само от човек, който я познава и уважава! Като моя приятел – уста Ариф Абас! Кажи, приятелю, на младежа защо този невзрачен пръстен е толкова ценен!

-          Пръстенът беше на Пророка Мохамед, да се слави името му! Подари го на война Антарах ал Абси, когато ни преведе през пустинята и изведе до Мека! На него пише „Аллах е с теб”!

-          Ето затова е толкова ценен – усмихна се Учителя – не заради метала, а заради историята, която носи в себе си! Разбери нещо важно за света около теб: предметите живеят двойствен живот – на вещ и на същност, която пренася през годините деянията на хората! Уважавай людете, но уважавай и сътворените от тях предмети! Събитията се пораждат от деянията на хората, но предметите пренасят спомена за тези деяния към бъдещите поколения!...

ЗА ИЗКУСТВОТО ДА РИСУВАШ ВЪРХУ ВОДА...

Една сутрин Учителя Антарах ме посрещна в двора на къщата си със запретнати ръкави на галабията и оцапани с боя ръце:

              -  Искам да ти покажа и да те науча на едно далекоизточно изкуство. Аварите го пренесоха от Китай и го разпространиха сред арианските племена. Нарича се ЕБРУ – или изкуството да рисуваш върху вода.

          Загледах учителя си с нескрит интерес. Той продължи ентусиазирано:

              -  Това е най-доброто нагледно представяне на душата на човек!

          После накратко ми обясни как става рисуването върху вода. Накрая предложи:

              - Добре, нека сега двамата да се опитаме да нарисуваме едно и също нещо – например бугенвилията в двора!

Съгласих се и започнахме да рисуваме върху вода. Топвахме пръчиците в боята, взимахме капка от нея и я пренасяхме върху водната повърхност. След което с четчици от камилски косъм ги разнасяхме и оформяхме листа и цветчета. След като  приключихме с рисуването покрихме съдовете с колосани памучни кърпи, изпънати в рамки. Когато боята попи и се прехвърли от водата върху плата, внимателно ги отделихме от съдовете и оставихме да изсъхнат под ласките на египетското слънце.

Учителят Антарах изля водата от глинената ваничка върху земята и я напълни отново. После се обърна към мен:

              -  Добре, нека да нарисуваме отново дървото!

И двамата с него започнахме да прехвърляме цвят и чувства наново върху водата. Докато чакахме да изсъхнат новите ни картини Учителят разбърка течността във ваничката си с пръчката и започна урока си.

- Душата на човек е като рисунка върху вода – толкова крехка и наранима, че дори и най-малкото трепване променя багрите и. Ето моята, а ето и твоята картина на един и същи обект. Виж колко се различава бугенвилията при теб и мен. Сякаш двамата сме гледали и рисували различни растения. С еднакви бои и инструменти, но с различни очи и души получаваме и различно усещане за света. Моят свят не е твоят и обратното! Но има и нещо повече – светът, който съм виждал и възприемал преди два часа е различен от този, който виждах и възприемах преди час и съвсем различен от настоящият! Погледни двете ми рисунки на едно и също нещо.

Той хвана с палците и показалците на двете ръце рисунките си и ги повдигна на нивото на очите ми. Имаше очебийна разлика между тях! На по-новата бе майсторски изобразено формата и цветът на дървото. Беше по-контрастна и по-детайлна, личеше си опитността, придобита от първата. Както и по ярко изпъкваше отношението на  Учителя. Той продължи:

- Виждаш ли – освен, че душата на човек е като рисунка върху вода, тя е и като постоянно рисуване и променяне на тази картина. Светът около теб ти дава багрите, които разнасяш върху платното на същността си. Знанията и уменията изграждат инструментите с които душерисуваш. Сърцето обаче е най-важно! Защото всеки негов порив разклаща повърхността на душата ти и променя рисунъка и. Трепетите на сърцето са нежни и незабележими, като докосване от крило на пеперуда. Но могат да причинят сътресения и в най-закътаните кътчета на душата ти! Ала най-важното е да се научиш да рисуваш красиво върху повърхността и!

МАГАЗИН ЗА ЛЪЖИ

   В един град пристигнал непознат търговец. Намерил си дюкян на чаршията, изчистил го. Избърсал праха по рафтовете и мръсотията по стъклата. Варосал стените и боядисал дограмата. Накрая изложил стоката си. Над вратата  поставил табелка “МАГАЗИН ЗА ЛЪЖИ” и зачакал клиенти.

Минал ден, два – никой не прекрачил прага на магазина му. Дните се нанизвали в седмици, седмиците – в месеци. Прахът отново започнал да се трупа по рафтовете и стоката, паяци изпълзели и се настанили по ъглите. Боята започнала да се лющи и мръсотия да се наслоява по прозорците.

            Отчаял се търговецът. Решил да продаде магазинчето и да напусни града.

Не щеш ли една сутрин звънчето над вратата пресипнало издрънчало и прага прекрачил възрастен, суховат човек с изпито лице и дълга, клиновидна брада.

            Търговецът се поклонил и го поздравил:

-          Добро утро, ага! Мисля, че сте объркали магазина.

-          Не съм, синко, не съм. Отдавна мисля да посетя единствения честен търговец на чаршията.

-          Защо смяташ, че точно аз съм единствения честен продавец в града?

-          Ами защото си написал над вратата истината за търговията – че всяка продажба е една лъжа. Търговецът лъже купувача, че стоката му струва по-малко, отколкото вторият е готов да даде. За да вземе повече пари, отколкото би дал той самият за да я придобие.

-          Е-е да, ама истината не продава нищо и ще фалирам!

-          Точно затова и не продаваш нищо – защото купувача иска да бъде излъган, но без да знае, че влиза в магазин за да бъде измамен! Той влиза да купи определена стока за определена цена. Добрият търговец ще я спазари с него точно за тази. Лошият търговец ще я спазари за по-ниска.  Мошенникът пък ще измъкне повече, отколкото е готов да плати купувача... Така, че за да ти тръгне магазина смени името му. Промени го например в “МАГАЗИН ЗА ИСТИНИ” !

След тези думи странникът се насочил към вратата и излязъл на улицата. Търговецът дълго време мислил върху казаното и решил да послуша непознатия. Сменил табелата.

И търговията му потръгнала!...