ЮМРУКЪТ НА МОКУСЕНА

   Мокусена Хики живеел в храм в провинция Томи. Веднъж един от последователите му се оплакал от скъперничеството на жена си. Решил Мокусена да му помогне и се срещнал със съпругата. Когато застанал пред нея, той свил едната си ръка пред лицето и в юмрук и попитал:

          - Какво е това?

          - Юмрук - отвърнала учудена жената.

          - А ако ръката ми постоянно е свита в юмрук, това какво означава?

          - Някаква болест.

          Тогава Мокусена вдигнал и другата си ръка пред лицето и с разперени пръсти и попитал:

          - А това какво е?

          - Твоята длан - отвърнала съпругата на неговия ученик.

          - Ако тя постоянно е разтворена и нищо не задържа, тогава можем да кажем, че...

          - Имаш някакво заболяване!

          - Точно така! Затова сме създадени така - да свиваме ръцете си в юмрук и да разгъваме пръстите си!

          После Мокусена се поклонил и излязъл

          От този ден жената започнала да помага на съпруга си не само да пести, но и да харчи спестеното!

КЪДЕ Е КОНЯ?!

   Млад шейх си купил чистокръвен арабски жребец. Черен като въглен, с шия, извита като на лебед; с тънки, лекокости крака. Буен, ветрогривест и с огън в очите и сърцето.

          Владетелят се страхувал да не го откраднат и заповядал да се построи специална конюшня от реден камък. А около нея постоянно да обикаля охрана.

          Само че пак нощем не можел да спи спокойно и час по час ставал за да наглежда придобивката си.

          Една нощ пред конюшнята заварил един от стражите силно обезпокоен. Шейхът го попитал:

          - Какво те тревожи, войнико?

          - Един въпрос мира ми не дава, Ваше Величество! Когато забиваме гвоздей в стената къде отива кирпичът по пътя на пирона?

          - Ха, интересен въпрос наистина! Добре е че мислиш за това!

          А на ум си казал : " Докато търси отговора на въпросът, който сам си е задал, няма да заспи и ще пази коня ми!"

          След два-три часа шейха отново станал и обходил оборите. И пак се натъкнал на същия пазач, който изглеждал още по разтревожен.

          - Сега пък какво те мъчи? - попитал шейха с насмешка.

          - Друг един въпрос, Ваше Величество, подобен на първият. Когато ядем геврек къде се дява дупката му?!

          Владетелят едва сдържал смеха си и само го насърчил:

          - Мисли, войнико, мисли!

          И се прибрал успокоен в покоите си.

          Малко преди зората да избута огнената си колесница през хоризонта откъм изток, шейхът се пробудил със смътна тревога и притеснение. Излязъл в двора и се насочил към конюшнята. А там отпред отново същия войник. Лицето му било бяло като платно, подскачал нервно от крак на крак, а ръцете му се тресели като разкачени от тялото.

          - Сега пък какъв въпрос те измъчва? - ухилил се шейха.

          - Ето какъв, Ваше Величество - конюшнята е здрава, вратата е цяла и заключена, покривът си е на мястото. Тогава, по дяволите, къде е конят!!!

ДИСПУТ

   За да пренощуват в един храм странстващите монаси трябвало да спечелят диспут с някой от живеещите в храма.

          А там служели и двама братя. Големият бил образован и умен, малкият - глуповат, а от горе на всичкото и едноок. Веднъж със залеза на входната врата потропал пътник, който помолил за подслон и храна. И както се полага - предложил да ги спечели в честен дуел. За късмет негов вратата му отворил по-малкият брат и приел облога. Когато по-големият разбрал само повдигнал рамене и казал на брат си:

          - Предложи диспут без думи, само със знаци.

          Странникът се съгласил на това условие и с едноокия се отделили в една стая от храма.

          Не изтекли и пет минути, когато от там излязъл гостенинът и казал на големия брат:

          - Твоят брат е много умен млад мъж! Победи ме, за това продължавам пътя си и ще нощувам някъде другаде!

          Учудил се монахът:

          - Разкажи ми как така те победи?

          - В началото му показах един пръст, който символизираше Просветления Буда. Той ми показа два, за да ми каже, че освен Буда е важно и неговото Учение. Тогава аз посочих три пръста, за да споделя, че освен Буда и Учението му, важни са и учениците, които усвояват и разпространяват неговата мъдрост и живеят в хармония. Брат ти тогава сви ръка в юмрук за да ми покаже, че всичко това произтича от едно и също съзнание! И аз признах, че съм победен!

          Пътникът си тръгнал, оставяйки големия брат объркан и невярващ.

           След малко от стаята излязъл и по-младият, ядосан и възмутен:

          - Къде се дяна тоя нахалник?! - извикал той

          - Тръгна си току що, като призна че си го победил.

          - Има късмет, защото щях да го изхвърля!

          - Защо, какво стана, братко?

          - Как какво! Влизаме двамата в стаята, а оня ми сочи един пръст. Сякаш сам не зная, че съм едноок! Реших  да бъда учтив и му показах два, за да му кажа, че той има две очи. Той ми сочи насреща три пръста, мислейки си, че не мога да смятам, че двамата имаме три очи. Ядосах се тогава и му посочих юмрук! Но се сетих за съветите ти да не избухвам толкова бързо и се спрях. Наглецът се ухили, поклони ми се и излезе!

ВРАТИТЕ НА РАЯ

   Самураят Нобусиге отишъл при Учителя Хакуин и го попитал:

          - Учителю, има ли наистина Ад и Рай?

          - Ти пък кой си - отвърнал му също с въпрос Хакуин

          - Самурай!

          - Ти ли си самурай?! Та кой ще те наеме да го охраняваш или ще ти повери да пазиш нещо друго освен бостан! Виж се - целият трепериш!

          И наистина, от яд и обида самураят се тресял. А дясната му ръка посегнала към меча.

          - Ама ти дори меч имаш?! Да не повярваш! - продължил да го обижда Учителят - Със сигурност е толкова тъп, колкото теб самия! С този меч не можеш хляб да нарежеш, камо ли главата ми да отсечеш!

          Тук вече самураят не издържал, с остро свистене изтеглим оръжието навън и пристъпил към Хакуин.

          Тогава мъдрецът благо се усмихнал и със спокоен глас казал:

          - Ето така гневът отваря вратите на Ада!

          Тези думи засрамили Нобусиге. Той прибрал меча в канията и с почитание навел глава пред Учителя:

          - Прости ми!

          - А пък прошката отваря вратите на Рая! - му казал мъдрецът.

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Дзен-учителя Хакуин ръководел един от храмовете в Киото. Веднъж в храма пристигнал новия губернатор на Киото. Политикът останал пред вратите на обителта и проводил своя слуга с визитна картичка до учителя.

          Хакуин прочел "Китагаки, губернатор на Киото", изхъмкал недоволно и бавно я върнал на слугата с думите:

          - Нямам нищо общо с този човек, така че по-добре да си върви!

          Объркания подчинен върнал картончето на господаря си и предал думите на Хакуин.

          - Грешката е моя! - казал губернаторът и зачеркнал последните две думи на картончето - Помоли още веднъж Учителя да ни приеме!

           Хакуин прочел новото послание, подсмихнал се и казал на слугата:

          - А-ха! За този ли Китагаки става въпрос! Хубаво е да се видим с него...

ТОВАР

   Двама будистки монаси се завръщали от далечно пътуване в манастира си. Когато до обителта оставали три дни път им се наложило да пресекат пълноводна река. Край брега двамата видели млада, красива жена, която ги помолила да я пренесат на другия бряг през бързеите. По-младия монах бързо отказал:

          - Не мога, почитаема, забранено ни е да се докосваме до жена. За нас това е голям грях!

          По-възрастният обаче без да пророни и дума грабнал непознатата на гърба си и криво-ляво я пренесъл през реката. Там тя му благодарила и всеки тръгнал по пътя си.

          Между двамата монаси се настанило тягостно мълчание, особено от страна на по-младият, който час по час крадешком поглеждал към своя побратим. Когато контурите на манастира изплували в следобедната мараня на третия ден на хоризонта не издържал и попитал:

          - Ще кажеш ли на настоятеля, че се докосна до женско тяло и носи непознатата на гърба си цели пет минути!

          - Аз я носих на гръб само пет минути, а ти я носиш в ума си вече трети ден! - отговорил му неговия спътник.

ЧАША ЧАЙ

Професор в един от токийските университети решил да вземе няколко урока по дзен-будизъм от един много известен Мастер. Преди обаче да отиде в дома му се подготвил много добре. Изчел много книги и статии, както за Учителя, така и за неговото учение. И още от вратата започнал да обяснява на Мастера колко е на вътре и запознат със философията и принципите на будизма.

          Учителят го прекъснал и попитал, дали желае чай.  Професорът приел, но продължил да говори, да изброява книги, имена, факти, години.

          Чаят бързо кипнал и домакинът започнал да пълни чашата на професора. Тя бързо се напълнила, но кехлибарената течност продължавала да се стича от каничката в чашата, а от там и по масата. Професорът подскочил:

          - Мастер, какво правите, чашата вече е препълнена и прелива!

          - Професоре - също така възкликнал и Учителят - какво правите! Умът ви вече е препълнен и прелива дори и без това което аз мога да ви кажа! Елате при мен отново тогава, когато съзнанието ви е изпразнено от предварителна информация и тогава ще поговорим!

ЛИСИЦА И ЯЗОВЕЦ

Вървели  по пътя си Лисицата и Язовецът. И както си вървели не щеш ли - на пътя намерили торба с месо! Лисицата казала:

- Побратиме, трябва да си поделим това месо справедливо!

- Съгласен съм с теб, побратима! - изсумтял Язовецът - Но ти си по умна и мъдра от мен и за това отсъди как да постъпим с намереното!

- Нека го изяде по-възрастният от двама ни, той е по-уморен от пътя и годините и за това е и по-гладен!

- Право думаш, Лисо! Нека бъде за по-стария от двама ни!

- А ти , побратиме, кога си се родил? - попитала хитрушата.

Язовецът почесал с лапа муцуната си и казал:

- Преди седем години, когато студът се отдръпваше, ледовете се стичаха разплакани към реките, а дърветата още не бяха се окичили с пролетна премяна...

 Лисицата започнала да хлипа и в очите и се появили сълзи.

- Защо плачеш, побратима, с какво те разстроих?

- Не си виновен ти, приятелю, просто си спомних, че по същото време изгубих първото си синче, убито от безсърдечен ловец!

Така Лисицата получила всичкото месо!

Изяла го и продължили нататък. Вървели, вървели, ни много, ни малко и не щеш ли - на пътя огромен овнешки бут!

Ситата Лисица не била гладна, но и се досвидяло да го даде на гладният Язовец. Затова с прозявка му казала:

- Виж, побратиме, слънцето вече се скрива, уморени сме от пътя. Нека преспим, а на сутринта на свежи глави ще си поделим бута. И за да е справедливо - нека се падне на тогова, който сънува най-странния сън тази нощ!

Язовецът се съгласил, легнали от двете страни на намереното и заспали. На сутринта, едва изтраял да се появи слънцето Язовецът сръчкал Лисицата и и казал:

- Сега Лисо, е твой ред първа да кажеш съня си!

- Редно е наистина аз да почна. А сън сънувах и то какъв! Сънувах, че съм дъщеря на хана. И единствената ми работа бе да уреждам пиршества, а единственото ми притеснение - да са весели и шумни! Верните ми слуги едва смогваха да носят на масата ми най-добрите вина и най-вкусните ястия!

Зарадвал се Язовецът и с хитра усмивка и казал:

- И аз исках да бъда на твоя пир, но слугите ти не ме пуснаха. За това си помислих, че щом цяла нощ ядеш най-вкусните храни и пиеш най-добрите вина едва ли на сутринта ще ти се ще да преглъщаш на сухо този жилав, престоял и безвкусен бут. Затова станах и го изядох сам!

КАК ЧОВЕКЪТ НАДВИ ВСИЧКИ ЗВЕРОВЕ

Много-много отдавна, когато на Земята едва се били появили животните и Човекът, всички живи твари се сбрали за да решат кой къде му е мястото. Казали:

          - Ти си Риба и ти се полага да живееш във водата и да можеш да плуваш!

          - Ти си Паяк! Ще плетеш денонощно паяжини и ще живееш на границата между земята и небето!

          - Ти си Вълк и твоята задача е да плашиш всички в гората!

          - А пък твоето име ще е Лъв, ще си най-силният и ще те считат за цар на животните!

          Накрая започнали да умуват на кого да дадат ума и хитростта. Лъвът решил:

          - Нека ги вземе Човекът! Аз винаги ще мога да се справя с него, защото съм най-силен!

          Така било определено местото на всяка една жива твар на Земята...

          Минали години. Веднъж зверовете се събрали в гората. Изведнъж до слухът им достигнал екота на брадва, посичаща вековно дърво. Насочили се по посока на звука и открили Човекът да събаря огромен дъб.

          Ядосал се Лъвът и изревал:

          - Събрахме се всички животни, само човекът не благоволи да дойде при нас и унищожи дървото, в клоните на което живее мъдрият Бухал! Трябва да бъде наказан, затова сега ще го разкъсам на парчета!

          Човекът се подпрял на дръжката на брадвата и подсмихвайки се лукаво казал:

          - Смея се на глупостта ти Царю на животните! Та аз всичко това правя заради теб, а ти така да ми се отплащаш!

          - И какво толкова пък си направил за мен!

          - Как какво! Правя ти от клоните на това огромно дърво убежище, където да се скриеш.

          - Аз няма от кого да се крия, Двукраки! Кой може да ме надвие и застраши!

          - Да, ти си най-силният сред нас - човекът привел леко, уж смирено глава. - И за това имаш най-много завистници и врагове! Рано или късно те ще се съюзят помежду си и ще те подгонят, тогава ще ми бъдеш благодарен за това, което днес строя - за убежището, в което ще можеш да се скриеш от тях!

          Замислил се Лъвът и гневът му се стопил като снежинка в дланите на Слънцето:

          - Извинявай, Човеко, не знаех това. Благодаря ти и те моля да продължиш работата си!

          Минали няколко дни. Една ранна сутрин Човекът се явил при Царя на животните с хрисим и смирен вид му казал:

          - Царю, убежището ти е готово, но имам една молба към теб.

          - Каква е тя, Човече?

          - Строих това убежище според отливка от твоите стъпки, но сега, когато вече е готово не съм сигурен дали ще ти е по мярка. Ако е възможно да го премериш, за да съм спокоен, че няма да е прекалено тясно или прекалено ниско!

          - Добре - съгласил се на драго сърце Лъвът.

          Влязъл доброволно в построената от Човека клетка, но опашката му останала да се размахва навън.

          - Е как е, не ми убива, удобна е! А ти виждаш ли ме от вън!

          - Не те виждам, Царю, но виждам твоята опашка, която те издава. Ако е възможно - прибери я до тялото си!

          Лъвът прибрал до себе си царствената си опашка.

          А пък Човекът веднага хлопнал и залостил вратата на клетката.

          - Виждаш ли, Царю, силата не е всичко, особено ако не притежаваш ум и хитрост да я използваш!

          Тогава Лъвът разбрал, че бил надхитрен и победен от слабият, двукрак хитрец! Побеснял от яд, замятал се в клетката и призовал останалите животни да му помогнат и да го освободят!

          Пред уплашените и объркани твари тогава застанал един далечен братовчед на Лъва - Котаракът, който от дълго време таял злоба към могъщия си сродник и измяукал:

          - Къде сте тръгнали, твари безумни! Мислите ли, че можете да надвиете този, който с лекота победи Цар Лъв! Оставете на мен, аз ще се договоря с Човека и ще го помоля да пусне братовчед ми!

          Едно по едно животните се разотишли и на поляната останал само Котаракът. С бавна стъпка и мъркайки доволно се запътил към дома на Човека.

          Там го заварил да дялка един прът и да заостря единият му край. Наближил го и се отъркал в крака му.

          - Какво искаш? - човекът го изгледал под вежди и спрял за миг да работи върху копието си.

          Котаракът галовно измъркал:

          - Господарю, не убивай моя братовчед!

          Човекът му се изсмял:

          - Ако сега, когато е в клетка не го убия, след време той ще си отмъсти и ще ме разкъса!

          - Ти си най-умен и най-хитър измежду всички живи същества! Няма кой да те надвие и победи! Може би има начин и Лъвът да оцелее, и ти да останеш жив!

          - Какъв начин?

          - Благодарение на мен всички вече знаят, че си победил Лъва и няма по-умен и хитър в света! И никой не ще посмее да ти се опълчи. Убиеш ли Царят все ще се намери някой, който да поиска да убие след време и теб!

          - Прав си! И как да постъпя?

          - Бележи по такъв начин Лъва, че и той, и поданиците му за вечни времена да помнят твоята велика победа! Виж ме мен - братовчеди сме с Царя, но аз съм дребен, слаб, страхлив и с козина, която е по-къса дори от мустаците ми! А Лъвът най-много се гордее със златистата си дълга козина. Обръсни го, направи го да прилича на мен и всички животни от тук нататък когато го видят ще си спомнят как си го победил и заловил!

          Замислил се нашият предтеча. Имало резон в думите на дребното животинче. Но пък ако обръсне изцяло лъва, той по нищо няма да се различава от пораснала котка!

          За това го остригал, но оставил козината около врата му, както и малък кичур на върха на опашката му!

          И приел в дома си Котката, която не преставала да се умилква около него и да го славославя!

          Защото при раздаването на способностите на животните на това животно се паднало лукавството и ласкателството!

          И за това никоя домашна котка не е опитомена, но всеки човек, който свикне с подмазването и не може да я прогони от дома си!

          Така човек с хитрост и ум надви всички животни, но той самият бе победен от ласкателството!