ЛЮБИМЕЦЪТ НА ГОСПОДАРЯ

Ми Дзъ бил любимец на господаря. А в неговото царство имало закон: ако някой впрегнел царската колесница на своя глава, отсичали му краката.

     Един ден майката на Ми Дзъ легнала на смъртния си одър. Той смело взел царската колесница и препуснал към майка си. Когато господарят чул за това, се възхитил и казал:

     — Какво уважение! Заради майка си е забравил, че можеше да му отсекат краката!

     Друг път, разхождайки се с господаря в градината, Ми Дзъ откъснал една праскова, която толкова му се усладила, че след като изял половината, предложил остатъка на господаря. И господарят казал:

     — Колко ме обича! Забравя за себе си, само и само да ме зарадва!

     Когато младостта на Ми Дзъ повехнала, господарят охладнял към него и той изпаднал в немилост. Сега вече господарят казвал:

     — Какъв негодник! Веднъж излъга, че майка му умира, за да са възползва от колесницата ми. Освен това ме почерпи с нахапана праскова!

ОТДАЙ СЕ НА ТЕЧЕНИЕТО

Конфуций стоял на моста и гледал реката — водопадът падал отвисоко. Долу имало страшен водовъртеж.

     А някакъв човек се опитвал да премине през него. Конфуций изпратил учениците си да го спрат и да му кажат, че преминаването не е възможно.

     Но човекът не ги послушал: той преминал реката и се измъкнал на другия бряг.

     — Колко сте ловък! — възкликнал Конфуций. — Каква е тайната ви? Как успяхте да влезете в такъв водовъртеж и да излезете невредим?

     А човекът отговорил:

     — Когато влизам в течението, му се отдавам и му се доверявам напълно. Когато се отдадеш и се довериш, отпускаш тялото си по течението, и не правиш нищо. Ако искате, мога да премина отново.

     — Запомнете това, ученици! — казал Конфуций. — Наистина можеш да се разбереш дори с водата, ако й се отдадеш и й се довериш, а още повече с хората.

МОМЕНТЪТ НА ЗАБРАВАТА

Хуадзи от рода Ян-Ли в царство Сун загубил паметта си в зряла възраст. Можел да получи подарък сутринта и да забрави за него до вечерта; да подари нещо вечерта и на сутринта да не помни. На улицата забравял да се движи, а у дома — да седне. Днес не можел да си спомни какво е станало вчера, а утре — какво е станало днес.

     Семейството му се притеснило и поканило един гадател, за да предскаже бъдещето на Хуадзи, но безуспешно. След това поканили един шаман, за да извърши обред за връщане на паметта, но и това не помогнало. Повикали лекар, за да го излекува, но и той не се справил.

     Имало един конфуцианец от Лу, който си предложил услугите и заявил, че може да помогне. Жената и децата на Хуадзи му обещали за награда половината от своето богатство.

     Конфуцианецът им казал:

     — Ясно е, че това е заболяване, което не може да бъде предсказано с хексаграми и предсказания, не може да бъде повлияно с благотворни молитви, не може да бъде излекувано с лекарства и игли. Ще се опитам да преобразувам ума му, да изменя мислите му. Има надежда, че това ще го възстанови.

     После конфуцианецът се опитал да съблече Хуадзи, а той търсел дрехите си; опитал се да го изтощи чрез глад, и той търсел храна; опитал се да го затвори на тъмно, и той търсел път към светлината.

     Конфуцианецът останал доволен и казал на синовете му:

     — Болестта е излечима, но изкуството ми е пренесено тайно от поколения, не трябва да се разкрива на непосветени. Затова ще остана с него насаме в стаята за седем дни.

     Те се съгласили — и никой не разбрал, какви методи е използвал конфуцианецът, но болестта една сутрин изчезнала.

     Когато Хуадзи се събудил, бил много зъл. Изпъдил жена си, наказал синовете си, погнал с копие конфуцианеца.

     Властите на Сун го арестували и поискали да узнаят причината.

     — По-рано, когато забравях, — казал Хуадзи, — за мен нямаше граници, не забелязвах съществува ли небето и земята. Сега внезапно си спомних — всички беди и преодоляването им, печалбите и загубите, радостите и тъгите, любовта и омразата на двадесет-тридесет изживени години. Пред мен има хиляди преплетени нишки. Страхувам се, че всичките тези беди и преодоляването им, печалби и загуби, радости и скърби, любов и омраза ще дойдат и ще поразят сърцето ми. Ще намеря ли отново момента на забравата?

ЗА КРАЖБАТА И БОГАТСТВОТО

В царство Ци живял един богаташ. При него дошъл бедняк от царство Сун и помолил да му разкрие тайната на забогатяването. Богаташът казал:

     — Аз овладях изкуството на кражбата. Когато започнах да крада, първата година просто се изхранвах, от втората година ми остана печалба, а на третата постигнах пълно охолство. И оттогава раздавам милостиня на бедните.

     Беднякът много се зарадвал, но разбрал само думата кражба, а не начинът на крадене. И започнал да прескача огради, да разбива врати и да граби каквото му попадне. Скоро го хванали и го осъдили на каторга за кражба, конфискували и имуществото, което имал преди.

     Беднякът помислил, че богаташът го е измамил и един ден отново се върнал при него.

     — А ти как краде? — попитал го богаташът. И беднякът му разказал всичко.

     — О! — възкликнал богаташът. — Сгрешил си начина на кражбата! Сега ще ти разкажа. Аз разбрах, че небето дава годишните времена, а земята — реколтата. И започнах да крада от небето времето и от земята — реколтата; влагата от облаците, недрата на планините, за да посея семена за себе си, да отгледам зърно, да си направя ограда и да си построя къща. По време на суша крадях диви животни и птици, от водата крадях риба и костенурки. Нима това ми е принадлежало? Откраднал съм всичко. Нали и семената, и зърното, и дърветата, рибите птиците и костенурките са родени от природата. Крадох от природата и се измъкнах ненаказан. Но нали златото, бисерите, нефритът, хлябът и коприната също са от природата? Те са събрани от човека! Как да упрекнем тези, които са те осъдили, ако си крал?

     Беднякът се объркал, решил, че богаташът отново го е излъгал и отишъл при Преждевременно родения от Източното предградие за съвет. Той му отговорил така:

     — Нима самото ти тяло не е откраднато? За да се създаде живот и тяло за теб, са откраднати обединените сили на Ин и Ян, не можеш да не крадеш външни неща! Небето, земята и неизброимо много неща наистина са неотделими едно от друго. Този, който мисли, че ги владее, се заблуждава. За богаташа кражбата е общият път, затова се е измъкнал невредим, твоята кражба е лично желание, затова си си навлякъл наказание. Заграбването на общото и частното е също толкова грабеж, колкото и загубата на общото и частното. Общото в общото и частното в частното — такова е естеството на Небето и Земята. Нима този, който познава природата, би нарекъл някого крадец?!

В ЦЕЛТА

Лао Дзъ се учел да стреля. Улучил целта и поискал напътствие от Стража на Границите. Стражът на Границите задал въпроса:

     — Знаеш ли защо улучи целта?

     — Не зная.

     — Значи още не си овладял изкуството. 

     Лао Дзъ си тръгнал и се упражнявал още три години, преди да се върне.  Стражът на Границите попитал:

     — Знаеш защо улучи целта?

     — Зная, — отговорил Лао Дзъ.

     — Сега вече си овладял изкуството! Пази го и не забравяй! Постъпвай така, когато изучаваш не само стрелбата, но и самия себе си и царството. Защото мъдрият човек познава не съществуванието и смъртта, а техните причини.

ПРЕДПОЧИТАМ ДА ВЛАЧА ОПАШКАТА СИ!

Джуан Дзъ ловял риба в реката, когато владетелят на Чу изпратил при него двама свои велможи с послание. В него се казвало:

     — Искам да ви възложа бремето на държавните дела.

Джуан Дзъ не пуснал въдицата и дори не обърнал глава, само отговорил:

     — Чувал съм, че в Чу има свещена костенурка, която е умряла преди три хиляди години. Владетелят я увил в тънка коприна, скрил я в сандъче, а сандъчето поставил в храма на предците си. Какво би предпочела тази костенурка: да бъде мъртва и да се кланят пред костите й, или да бъде жива, дори да й се налагаше да влачи опашката си в прахоляка?

     Двамата велможи отвърнали:

     — Разбира се, тя би предпочела да е жива, дори да й се налага да влачи опашка в праха.

     — Махайте се тогава! — възкликнал Джуан Дзъ. — И аз предпочитам да си влача опашката!

БОЙНИЯТ ПЕТЕЛ

Учителят Дзин Син отглеждал боен петел за царя. Минали десет дни и господарят попитал:

     — Готов ли е петелът за битка?

     — Още не. Ходи наперен, а и често изпада в ярост, — отвърнал Дзин Син Дзъ.

     Минали още десет дни и царят задал същия въпрос.

     — Още не, — отвърнал Дзин Син Дзъ. — Продължава да се нахвърля на всяка сянка и подскача при всеки звук.

     Минали още десет дни и царят отново попитал как върви обучението на петела.

     — Още не е готов. Гледа гневно и все се опитва да си покаже силата.

     След още десет дни царят отново попитал готов ли е петелът.

     — Сега е почти готов, — отвърнал този път Дзин Син Дзъ. — Дори ако наблизо изкрещи друг петел, той не трепва. Ако го погледнеш отдалече, изглежда като издялан от дърво. Жизнената му сила е достигнала съвършенство. Другите петли няма да посмеят да приемат предизвикателството му. Щом го зърнат, ще се обърнат и ще побегнат.

ЗАД СТЕНАТА

 При един ученик на Конфуций дошли селяни и му казали:

     — Ти си толкова мъдър и говориш така ясно, не като тоя свадлив Конфуций!

     А ученикът отвърнал:

     — Мъдростта е като стена. Моята стена е ниска и вие виждате какво става зад нея, а стената на Конфуций е висока и не можете да видите нищо. Ако искате да разберете какво става зад неговата стена, първо постройте своя, от която да можете да гледате.

КЪДЕ Е ПЪТЯТ?!

Учител от Източното предградие попитал Джуан Дзъ:

     — Къде се намира така нареченият Път?

     — Навсякъде, — отвърнал Джуан Дзъ.

     — Дайте ми пример, за да мога да ви разбера.

     — В мравките.

     — А още по-ниско?

     — В плявата.

     — А още по-ниско?

     — В керемидата.

     — А най-ниско?

     — В урината и изпражненията.

     Учителят от Източното предградие замълчал.

     — Вашите въпроси, учителю, разбира се, не бяха достойни за същността, — казал Джуан Дзъ. — За да стигнете пътя, вие питате точно като на пазара, както ритат свинята, за да проверят колко е тлъста: колкото по-ниско, толкова по-ясно. Но не е задължително да ви се дава пример — пътят не заобикаля нищо. Истинският Път е такъв, думите за великото също са такива. Има три думи: „джоу“, „биен“, „сиен“. Те звучат различно, но същността е една, обозначават едно и също — „навсякъде“. Ако се опитаме заедно да вървим из двореца „Никъде“, и разсъжденията за единството на общото няма да имат край и граници. Ако се опитаме заедно с Бездействието да станем прости и спокойни, безстрастни и чисти, хармонични и празни! Мисълта ми би се откъснала от всичко, би отишла къде ли не, нямаше да знае граници, би си тръгвала и би се връщала, не би знаела къде да спре. И аз бих си тръгвал и бих се връщал, не знаейки къде ще свърши тя, бродил бих из необятните пространства, бих влязъл в областта на великото знание и нямаше да знам как да го изчерпя. Веществото във вещите не е ограничено от тях, но самите вещи имат граници. Пределът на безпределното — това е безкрайността на крайното. Говорим за пълното и празното, за увяхването и за смъртта. За пътя пълното не е пълно, празното не е празно. Началото и краят за него не са начало и край.

КОНФУЦИЙ И ЛАО ДЗЪ

Лао Дзъ живеел в една планинска пещера. За неговата чудатост се носели легенди. Конфуций се отправил да го посети. Учениците останали да го чакат на входа на пещерата. Когато излязъл, целият треперел. Те го попитали:

     — Какво стана?

     — Знам, че птицата лети, животните бягат, а рибата плува. Можеш да хванеш бягащото в капан, плуващото — в мрежа, а летящото да удариш със стрела. Що се отнася до дракона, не зная как може да се залови! Той не е човек, а дракон!

     Даже учениците на Лао Дзъ били потресени, защото Конфуций бил много по-възрастен, в двореца го уважавали. И това, как се отнесъл с него Лао Дзъ, било просто оскърбително. Но не за Лао Дзъ! Той бил прост човек, не високомерен, не смирен, просто чист човек. И ако тази негова чистота и обикновеност така силно наранили Конфуций, какво можел да направи той?

     Лао Дзъ бил чисто огледало, в което се отразявало всяко несъвършенство. Учениците попитали Лао Дзъ:

     — Какво направихте?

     — Не съм правил нищо, просто отразявах! — отвърнал той.

     Когато Конфуций погледнал Лао Дзъ в очите, разбрал, че е невъзможно този човек да бъде излъган. Конфуций се опитал да започне разговор за „висшия човек“, но Лао Дзъ се разсмял и казал:

     — Никога не съм виждал нещо „висше“ или „низше“. Човек си е човек точно както дървото си е дърво. Всички участват в едно и също съществуване. Няма висши и низши, това са глупости.

Тогава Конфуций попитал какво става с човека след смъртта.

     — Вие живеете, но нима можете да кажете какво е животът? — попитал го в отговор Лао Дзъ.

     Конфуций се смутил, а Лао Дзъ продължил:

     — Вие не познавате този живот, в който се намирате сега. И вместо да се занимавате с него, се насочвате към отвъдния.

ЗАЩО НА ЧЕРВЕИТЕ?!

Джуан Дзъ лежал на смъртния си одър, а учениците се готвели да му направят тържествено погребение. Джуан Дзъ казал:

     — Небето и Земята ще ми бъдат вътрешен и външен ковчег, слънцето и луната — нефритени дискове, звездите — бисери, а всичко останало — погребални дарове. Какво липсва на такова погребение? Какво можете да добавите?

     — Но ние се страхуваме, — отвърнали учениците, — че ще ви изкълват враните и гарваните, учителю.

     Джуан Дзъ казал:

     — На земята ще ме изкълват те, а под земята ще ме изядат червеите. Защо да предпочитаме червеите?

ПОЛЕЗНОТО И БЕЗПОЛЕЗНОТО

Творящия Благодат казал на Джуан Дзъ:

     — Ти постоянно говориш за безполезното.

     — С този, който е познал безполезното, може да се говори и за полезното, — отвърнал Джуан Дзъ. — Та нали и земята е голяма и широка, а човекът я използва само в рамките на големината на стъпалото си. А полезна ли е на човека земята, когато до краката му му копаят гроба?

     — Безполезна е, — отговорил Творящия Благодат.

     — В такъв случай, — казал Джуан Дзъ, — вече ти е ясна и ползата от безполезното.

ЖАЛКО ЗА ПЕПЕРУДАТА

Веднъж синът на пастира отишъл, плачейки, при Мъдрата свиня.

     — Без да искам, убих една пеперуда, — изхлипало детето, — а мама ми каза, че да се отнеме чуждият живот е голям грях.

     — Наистина е така, — важно отговорила Свинята, — но е грях само когато убиваш, без да е наложително, и изпитваш удоволствие от това. Милиони пеперуди умират всеки ден в клюновете на птиците или от лошото време, но малцина страдат за тях, това е естественият ход на нещата.

     — Но гласът на майка ми сякаш е вътре в мен и непрекъснато ме укорява, — възразило момчето.

     — Какво толкова, обясни му всичко и му кажи, че не е прав, — посъветвала го Мъдрата Свиня.

Озадаченото момче прошепнало нещо под носа си, лицето му грейнало в усмивка и се затичало нанякъде, като от радост дори забравило да благодари на Мъдрата Свиня за съвета.

     — Хората наистина са майстори в това да си създават неприятности, за да могат после да се отървават от тях с радост — промърморила Свинята и като помислила, добавила, — и все пак жалко за пеперудата, защото тя също е била нечия приятелка…