ЗА ОБУВКИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

Веднъж Учителят Антарах ме заведе в една малка, прихлупена обущарница в покрайнините на Кайро. Обущарят като го видя му се поклони, целуна ръка и побърза да ни остави сами сред калъпите, материалите и готовите си обувки. Без много да се замисли Учителят избра три десни обувки в крещящи цветове и с причудлива форма, обсипани с пискюли и сърма. Обувки за везири или за евнуси. 

После ме накара да ги премеря. Изпълних заръката му и една по една се опитах да ги нахлузя на десният си крак. Той ме изгледа весело и ми каза: 

- Премери ги и на другият крак! 

- Но те са само десни, Учителю! 

- Ето, виждаш ли! Тези обувки са като идеите, които ти преподавам. Едни са ти тесни, неудобни, не ги приемаш и не би ги използвал в живота си. Други са ти прекалено широки, също не са ти удобни и на тоя етап все още не си дорасъл до тях. Трети обаче са ти по мярка и спокойно можеш да носиш и използваш. Ала едва ли доброволно би нахлузил! Защото усетът ти за хармония и функционалност ти подсказва, че не са подходящи за твоя собствен живот - прекалено са натруфени, крещящо екстравагантни и неудобни за ежедневието. Собственият опит пък ти подсказва как наученото от мен може правилно да бъде използвано от теб - ето защо ти пробва обувките само на правилният според теб крак! 

После се наведе и взе един калъп и парче необработена телешка кожа. Поднесе ги към лицето ми и каза: 

- Виждаш ли ги - това сме аз и ти! Калъпът е всеки Учител. Той се стреми да моделира ученика по себе си. Извършва върху него първична обработка - изчиства го от тлъстините на пороците, дъби го в дълбочина със силата на основните познания - математика, литература, философия, религия...Изсушава го на светлината на познанието. За да се получи накрая материал, подходящ да обеме калъпа на мирозрението на учителя. Разликата между истинският Учител и обикновените, които можеш да срещнеш навсякъде в училищата е, че първият може да прави не само обувки, но и калъпи за тях. Разликата между истинският Ученик и всички останали, захванали се със знанието е като между дървеният модел и телешката напа - с материала можеш да формираш един живот, своя собствен. Но с калъпа имаш привилегията да формираш много животи на хора, които идват след теб. Можеш да формираш Бъдещето така, както миналото в мое лице те формира!

ДЪЛГИЯТ ОБЯД НА ЗЕМЯТА

Един ден обядвахме с Учителят Антарах. Скръстили крака под телата си, разположили се удобно, бавно и систематично унищожавахме отрупаната с храна маса. Когато привършвахме с храненето и лениво пощипвахме от десертното грозде Учителят се усмихна, избърса длани в кърпата в скута си и започна:

- Нека си представим, че тази маса е Земята. Аллах я е отрупал с блага, плодове и различни пикантни храни. Около тая маса са седнали и от нея се хранят и мюсюлмани, и християни, будисти, атеисти... Всички хора на света. Храната никога не свършва, защото Аллах е милостив и щедър. Обаче всеки един от нас иска да вземе за себе си повече и повече, да се пресегне по-далеч и да достигне нещо, което друг някой смята за свое. Да заграби храна, вода, блага, земя. И да запази за себе си вече заграбеното. С едната ръка гребем от благата, а с другата държим оръжие, за да се защитим. Много често използваме ръцете си за да нападнем, нараним, откраднем... Опитай се да се храниш без ръце. Да се храниш пълноценно и да вкусиш от всички храни!
Погледнах го учудено. Не знаех дали се шегува или говори сериозно.
Но той пъхна ръце под масата и се наведе. Започна да се храни с настървение. Опитваше да вземе от всички ястия, да отхапе повече и по-бързо да преглътне храната. Ефекта беше, че много повече храна падаше по масата и под нея, отколкото попадаше в устата му. Последвах го плахо. Така продължихме като животни да се храним няколко минути. Накрая Учителят Антарах се изправи, избърса лицето си от храната и като посочи с широк жест около нас се засмя:
- Виждаш ли – това представляват хората. Много повече ресурси съсипват, отколкото ползват. Унищожават безогледно дареното им от Аллах и след себе си оставят на Земята кочина! И защо е всичко това?
- Заради алчността? – попитах го аз.
- Не! Не само! Заради страха! Заради страха от другия, заради опасенията, че непознатият пред прага ти с различна от твоята вяра и кожа иска да ти стори същото, което ти на него! Затова държим ръцете си вечно под масата. А си представи, ако дланите ни са поставени открити и празни пред останалите и ако вместо с тях да съсипваме, унищожаваме и грабим творим блага и добро! Представи си тогава Земята как би изглеждала...




Честно казано – не можах да си я представя!