Имало някога в някъдето едно царство, едно господарство. То не било нито много далеч, нито много близо. Не било нито много голямо, нито много малко; нито много бедно , нито много богато. С други думи - едно средно статистическо царство.
Тамошният цар имал една единствена дъщеря и се грижел много за нея, угаждал и на всички капризи, глезел я и и прощавал всички егоистични прищявки. А пък тя самата нито била кой знае колко малка, нито голяма. Красота не притежавала особена, но не била и грозница. Средно статистическа принцеса.
Спалнята и се намирала в богато орнаментирана кула с огромен прозорец, гледащ към зората. През него се разкривала приказна гледка - високи стройни дървета с кичести корони в които приказни птици извивали трели. Чудни алеи с дивни цветя, които през цялата година (царството било около тропиците) разпръсвали упойващи аромати. Вълшебни фонтани изстрелвали кристали вода и пеели сладкогласно. Паркът достигал до планина с полегати склонове, покрити с поляни и гори, над които върхари сутрин изплувало слънцето.
Но една сутрин ( ако бъдем по точни - някъде към обяд ) принцесата влетяла разплакана в покоите на баща си.
- Татко, татко, не издържам повече на този тормоз! - затръшкала се тя.
- Дъще, какво е станало? - попитал разтревожено царят.
- Не мога да спя! По цели нощи птиците крякат в клоните на проклетите дървета! Наредете дворцовата стража да ги избие! Моля ви, моля ви!
Съгласил се царя, всяко желание на единствената му и любима дъщеря била закон за него. Разпоредил по надлежният ред и за часове прислугата и дворцовата стража избила и подплашила птиците.
Отдъхнал си самодържеца, но уви...
На другата сутрин дъщеря му отново връхлетяла разплакана, увита с одеало и зъзнеща:
- Ваше величество, татко! Ако само знаехте колко е усойно и мрачно в спалнята ми сутрин заради тези огромни, разлистени дървета. Постоянно ми е студено и треперя. Имам мигрена, хрема, главоболие! И целият този ужас, който търпя се дължи на тези, ненужни никому дървета!
Разпоредил царя дърветата да бъдат изсечени. И те били изсечени!
Но това било само началото на капризите на принцесата.
След няколко дни били разрушени и спрени фонтаните - звукът от водата пречел на царственото отроче да се съсредоточава и да мисли.
После дошъл реда на цветята - мирисът и прашецът и докарвал астматични пристъпи и мигрени.
Накрая тя поискала и планината да бъде премахната от хоризонта. Изтъкнала някакви неясни и завъртяни причини за това, но царят за да и угоди се съгласил.
Години наред народът на царството му бил задължен да дава ангария като руши и извлича камъните и скалите, съградили възвишението.
Принцесата постепенно станала нито кой знае колко стара, но съвсем не и млада. Останала сама, затворена в своята кула като в тюрма, недоволна и зла.
Баща и остарял и грохнал.
Царството му вече било много по-бедно и нещастно. Много по-малко - разграбено от съседите.
Когато и последният впряг изнесъл и последното камъче от планината, владетелят влязъл в покоите на дъщеря си за да се увери, че вече е щастлива.
Но още от вратата тя се хвърлила на шията му и безутешно се разридала:
- Тате, повече не мога така! Нямам приятели. По цял ден стоя затворена в проклетата кула. Слънцето пече жестоко в прозореца ми, а няма нито едно стръкче, нито едно дръвче да разнообрази пейзажа! Няма ромон на вода или птичи песни! Дори и прислугата стъпва на пръсти за да не вдига шум! Сякаш съм оглушала!...
Погледнал старецът през рамото на дъщеря си към безрадостният пейзаж, който се разкривал през прозореца и заплакал...
ЕГОИЗМЪТ НИ МОЖЕ ДА УНИЩОЖИ КРАСОТАТА И ХАРМОНИЯТА НА СВЕТА ОКОЛО НАС!
ЕГОИЗМЪТ Е СИВОТА И САМОТА!
