ЗА ОБУВКИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

Веднъж Учителят Антарах ме заведе в една малка, прихлупена обущарница в покрайнините на Кайро. Обущарят като го видя му се поклони, целуна ръка и побърза да ни остави сами сред калъпите, материалите и готовите си обувки. Без много да се замисли Учителят избра три десни обувки в крещящи цветове и с причудлива форма, обсипани с пискюли и сърма. Обувки за везири или за евнуси. 

После ме накара да ги премеря. Изпълних заръката му и една по една се опитах да ги нахлузя на десният си крак. Той ме изгледа весело и ми каза: 

- Премери ги и на другият крак! 

- Но те са само десни, Учителю! 

- Ето, виждаш ли! Тези обувки са като идеите, които ти преподавам. Едни са ти тесни, неудобни, не ги приемаш и не би ги използвал в живота си. Други са ти прекалено широки, също не са ти удобни и на тоя етап все още не си дорасъл до тях. Трети обаче са ти по мярка и спокойно можеш да носиш и използваш. Ала едва ли доброволно би нахлузил! Защото усетът ти за хармония и функционалност ти подсказва, че не са подходящи за твоя собствен живот - прекалено са натруфени, крещящо екстравагантни и неудобни за ежедневието. Собственият опит пък ти подсказва как наученото от мен може правилно да бъде използвано от теб - ето защо ти пробва обувките само на правилният според теб крак! 

После се наведе и взе един калъп и парче необработена телешка кожа. Поднесе ги към лицето ми и каза: 

- Виждаш ли ги - това сме аз и ти! Калъпът е всеки Учител. Той се стреми да моделира ученика по себе си. Извършва върху него първична обработка - изчиства го от тлъстините на пороците, дъби го в дълбочина със силата на основните познания - математика, литература, философия, религия...Изсушава го на светлината на познанието. За да се получи накрая материал, подходящ да обеме калъпа на мирозрението на учителя. Разликата между истинският Учител и обикновените, които можеш да срещнеш навсякъде в училищата е, че първият може да прави не само обувки, но и калъпи за тях. Разликата между истинският Ученик и всички останали, захванали се със знанието е като между дървеният модел и телешката напа - с материала можеш да формираш един живот, своя собствен. Но с калъпа имаш привилегията да формираш много животи на хора, които идват след теб. Можеш да формираш Бъдещето така, както миналото в мое лице те формира!

ДЪЛГИЯТ ОБЯД НА ЗЕМЯТА

Един ден обядвахме с Учителят Антарах. Скръстили крака под телата си, разположили се удобно, бавно и систематично унищожавахме отрупаната с храна маса. Когато привършвахме с храненето и лениво пощипвахме от десертното грозде Учителят се усмихна, избърса длани в кърпата в скута си и започна:

- Нека си представим, че тази маса е Земята. Аллах я е отрупал с блага, плодове и различни пикантни храни. Около тая маса са седнали и от нея се хранят и мюсюлмани, и християни, будисти, атеисти... Всички хора на света. Храната никога не свършва, защото Аллах е милостив и щедър. Обаче всеки един от нас иска да вземе за себе си повече и повече, да се пресегне по-далеч и да достигне нещо, което друг някой смята за свое. Да заграби храна, вода, блага, земя. И да запази за себе си вече заграбеното. С едната ръка гребем от благата, а с другата държим оръжие, за да се защитим. Много често използваме ръцете си за да нападнем, нараним, откраднем... Опитай се да се храниш без ръце. Да се храниш пълноценно и да вкусиш от всички храни!
Погледнах го учудено. Не знаех дали се шегува или говори сериозно.
Но той пъхна ръце под масата и се наведе. Започна да се храни с настървение. Опитваше да вземе от всички ястия, да отхапе повече и по-бързо да преглътне храната. Ефекта беше, че много повече храна падаше по масата и под нея, отколкото попадаше в устата му. Последвах го плахо. Така продължихме като животни да се храним няколко минути. Накрая Учителят Антарах се изправи, избърса лицето си от храната и като посочи с широк жест около нас се засмя:
- Виждаш ли – това представляват хората. Много повече ресурси съсипват, отколкото ползват. Унищожават безогледно дареното им от Аллах и след себе си оставят на Земята кочина! И защо е всичко това?
- Заради алчността? – попитах го аз.
- Не! Не само! Заради страха! Заради страха от другия, заради опасенията, че непознатият пред прага ти с различна от твоята вяра и кожа иска да ти стори същото, което ти на него! Затова държим ръцете си вечно под масата. А си представи, ако дланите ни са поставени открити и празни пред останалите и ако вместо с тях да съсипваме, унищожаваме и грабим творим блага и добро! Представи си тогава Земята как би изглеждала...




Честно казано – не можах да си я представя!

ПРИТЧА ЗА ЕГОИЗМА

Имало някога в някъдето едно царство, едно господарство. То не било нито много далеч, нито много близо. Не било нито много голямо, нито много малко; нито много бедно , нито много богато. С други думи - едно средно статистическо царство.

   Тамошният цар имал една единствена дъщеря и се грижел много за нея, угаждал и на всички капризи, глезел я и и прощавал всички егоистични прищявки. А пък тя самата нито била кой знае колко малка, нито голяма. Красота не притежавала особена, но не била и грозница. Средно статистическа принцеса. 

   Спалнята и се намирала в богато орнаментирана кула с огромен прозорец, гледащ към зората. През него се разкривала приказна гледка - високи стройни дървета с кичести корони в които приказни птици извивали трели. Чудни алеи с дивни цветя, които през цялата година (царството било около тропиците) разпръсвали упойващи аромати. Вълшебни фонтани изстрелвали кристали вода и пеели сладкогласно. Паркът достигал до планина с полегати склонове, покрити с поляни и гори, над които върхари сутрин изплувало слънцето.

   Но една сутрин ( ако бъдем по точни - някъде към обяд ) принцесата влетяла разплакана в покоите на баща си.

   - Татко, татко, не издържам повече на този тормоз! - затръшкала се тя.

   - Дъще, какво е станало? - попитал разтревожено царят.

   - Не мога да спя! По цели нощи птиците крякат в клоните на проклетите дървета! Наредете дворцовата стража да ги избие! Моля ви, моля ви!

   Съгласил се царя, всяко желание на единствената му и любима дъщеря била закон за него. Разпоредил по надлежният ред и за часове прислугата и дворцовата стража избила и подплашила птиците. 

   Отдъхнал си самодържеца, но уви...

   На другата сутрин дъщеря му отново връхлетяла разплакана, увита с одеало и зъзнеща:

   - Ваше величество, татко! Ако само знаехте колко е усойно и мрачно в спалнята ми сутрин заради тези огромни, разлистени дървета. Постоянно ми е студено и треперя. Имам мигрена, хрема, главоболие! И целият този ужас, който търпя се дължи на тези, ненужни никому дървета!

   Разпоредил царя дърветата да бъдат изсечени. И те били изсечени!

   Но това било само началото на капризите на принцесата.

   След няколко дни били разрушени и спрени фонтаните - звукът от водата пречел на царственото отроче да се съсредоточава и да мисли.

   После дошъл реда на цветята - мирисът и прашецът и докарвал астматични пристъпи и мигрени.

   Накрая тя поискала и планината да бъде премахната от хоризонта. Изтъкнала някакви неясни и завъртяни причини за това, но царят за да и угоди се съгласил.

   Години наред народът на царството му бил задължен да дава ангария като руши и извлича камъните и скалите, съградили възвишението.

   Принцесата постепенно станала нито кой знае колко стара, но съвсем не и млада. Останала сама, затворена в своята кула като в тюрма, недоволна и зла.

   Баща и остарял и грохнал.

   Царството му вече било много по-бедно и нещастно. Много по-малко - разграбено от съседите.

    Когато и последният впряг изнесъл и последното камъче от планината, владетелят влязъл в покоите на дъщеря си за да се увери, че вече е щастлива.

   Но още от вратата тя се хвърлила на шията му и безутешно се разридала:

   - Тате, повече не мога така! Нямам приятели. По цял ден стоя затворена в проклетата кула. Слънцето пече жестоко в прозореца ми, а няма нито едно стръкче, нито едно дръвче да разнообрази пейзажа! Няма ромон на вода или птичи песни! Дори и прислугата стъпва на пръсти за да не вдига шум! Сякаш съм оглушала!...

   Погледнал старецът през рамото на дъщеря си към безрадостният пейзаж, който се разкривал през прозореца и заплакал...

ЕГОИЗМЪТ НИ МОЖЕ ДА УНИЩОЖИ КРАСОТАТА И ХАРМОНИЯТА НА СВЕТА ОКОЛО НАС!

ЕГОИЗМЪТ Е СИВОТА И САМОТА!